— А огнените стрели?
— И за тях се сетих от разказите за Мандевил. Трябваше да държа тези монаси в напрежение. Беше лесно: един съд с горящи въглища и потопени в смола и катран спрели. Промъкнах се през страничната врата, като знаех, че никой няма да ме види в мрака на нощта. Исках никой да не забравя. Исках никой да не се отпуска и да си мисли, че всичко е свършено.
— Ти и затова ни подмами в избите, нали? — попита Ранулф.
— Да! — Пердитус тъжно отвърна на погледа му. — Аз ви предупредих.
— Да, предупреди ни — съгласи се Корбет. — В онази нощ ти бе залостил вратата към покоите на абата. Когато се оправих и, макар и новопристигнал в „Сейнт Мартин’с“, успях да намеря пътя си, ти си се бил измъкнал през прозореца. Ти ме изчака зад онази решетка, нали?
— Дори тогава вече знаех, че ще разбереш истината — въздъхна Пердитус. — Всъщност не исках да те убия, но ти се движеше бързо по следата, като хрътка, която гони своята плячка, напред и назад, назад и напред.
— Нали би могъл да ни убиеш в избите?
— Така е, и кралят тогава щеше да стовари гнева си върху „Сейнт Мартин’с“! — Пердитус се изсмя, загледан в приора Кътбърт. — Вече никога няма да е същото. Корбет възнамерява да съобщи на краля. О, кралят ще запази всичко в тайна, за да защити името на баща ми и на лейди Маргарет! — Той самодоволно се ухили: — Обаче не мисля, че ще ти прости, приоре Кътбърт! Амбицията ти да наследиш мястото на абата никога няма да се осъществи.
— Поне ще съм жив!
— Стига! — намеси се Корбет. — Ти се боеше, че ние ще открием истината, нали, Пердитус?
— Беше въпрос на време.
— А пожарът? — обади се Ричард. — Разбрах, че когато пожарът избухнал в помещенията на склада, Пердитус бил тук и страдал от понесените удари!
— Това беше друго прикритие! — наведе се напред Корбет. — Пердитус е бил войник и е свикнал да понася удари, тъй че не му е било трудно да се подреди така. Освен това умее да подпалва бавни огньове. Виждал съм как правят това в кралската войска: вземат голямо парче дебел плат и го завиват като примка. Напояват го със смола и катран, поставят единия му край в сградата, която трябва да бъде унищожена, във ведро с масло край нещо сухо и я подпалват. — Корбет замълча. — Нали ти си нанесе тези рани?
— Съвсем дребна работа! — отвърна Пердитус. — Това ми даде повече време.
— Нарези и дребни охлузвания! — констатира Корбет. — След това си подпалил напоената в масло примка и си изтърчал при мен. Видях къде си се упражнявал — продължи Корбет, — между дъбовите дървета, които обграждат Кървавата ливада.
— Трябваше да съм сигурен, че ще задейства! — отбеляза Пердитус. — Знаете ли какво замислях? Смъртта на всеки монах в тази стая! — Той посочи брат Ричард: — Ти нямаше да се измъкнеш, ако не държеше онази проклета ваза! О, как щях да ликувам, докато наблюдавам трупа ти и цялото това място в пламъци!
— Ти си луд! — заяви Корбет. — Покварен, потънал в грях!
— Ние наистина сме братя по оръжие! — подигра се Пердитус. — Ако имах достатъчно време, щях да отнема живота на всички ви. — Щракна с пръсти: — Щях да ги гася като фитили на свещи!
— Наистина ли си мислеше, че си господар на живота и смъртта? — отбеляза Корбет. Забеляза, че Уолъсби седеше безмълвен и сдържан, а върху лицето му бе изписано самодоволство.
— Какво искаш да кажеш? — тупна с крак Пердитус: този жест предупреди Корбет. Той вече нямаше пред себе си нормален човек. Пердитус наистина се смяташе за Божи отмъстител.
— Мислиш ли, че си превъплъщение на духа на Мандевил? — Корбет се опита да прикрие подигравката в гласа си. — Че си се превърнал в господар на живота и смъртта в абатството „Сейнт Мартин’с“?
Пердитус изглеждаше озадачен.
— Ти дамгосваше своите жертви — обясни Корбет, — както селянинът слага дамга на добитъка си, и така бележеше онова, което притежаваше — дори мъртви, те трябваше да носят твоя печат.
— Разбира се!
— Да се върнем към смъртта на Тавърнър! — поде отново Корбет. — Защо трябваше да убиваш един човек, който забавляваше баща ти и той го покровителстваше? Човека, който щеше да му помогне в изучаването на демонологията и да му даде доказателството, от което се нуждаеше абат Стивън, че може да има истинско прогонване на бесове?
— Тавърнър беше измамник. Както каза ти, аз подслушах вашия разговор и чух какво казва. Тавърнър беше лъжец.
— Но това не е съвсем вярно, нали? — подхвърли Корбет. — Тази сутрин, след завръщането ми от замъка Харкорт, отидох в стаята на Тавърнър. Влязох вътре, затворих вратата и застанах на мястото, където бях, когато разпитвах хитреца. Ранулф чакаше отвън. Вратите и стените на това абатство са много дебели. Ранулф не можа да чуе нищо, макар и съвсем приглушено. Ако си подслушал Тавърнър, би трябвало да знаеш какво каза: мошеникът не е възнамерявал да предаде абат Стивън, той е искал да му помогне!