— Очаквахме някой друг… — промърмори приорът.
Корбет отметна мантията си и я подаде на Чансън. Ранулф стори същото и протегна ръце и крака, изтръпнали след толкова време, прекарано на седлото.
— Кого очаквахте? — попита Корбет и на лицето му се появи лека усмивка.
— Аз… аз… — Думите на Кътбърт замръзнаха върху устните му. — Желаете ли малко вино? Нещо за хапване?
Той посочи един стол на Корбет, но не обърна внимание на Ранулф. Не му харесваше циничният поглед на неговите остри, зелени очи.
— Не, благодаря. — Корбет отказа стола. — Пътуването беше тежко, но кралят изрично настоя веднага да видя трупа на абат Стивън и да поднеса почитта си. Ще бъда извънредно благодарен, ако мога да го видя незабавно.
Приорът побърза да се подчини. Той остана мълчалив, докато Корбет безцеремонно отметна покривалото. Абат Стивън лежеше ведър и успокоен в смъртта си, облечен в официалните си одежди. Тялото му бе поставено в отворен ковчег, преди да бъде отнесено в църквата. Приорът наблюдаваше внимателно Корбет: неговата гарваново черна коса, тук-там вече прошарена, бе сресана назад и пристегната на тила; лицето му беше по-скоро мургаво, но въпреки това бледо; ръцете, от които сега бе свалил тежките ръкавици, бяха поддържани, но с дълги и силни пръсти. Човек, който обича порядъка и точността, заключи приорът; връхната му дреха и бричът бяха от чиста вълна, ризата отдолу — безупречно бяла. Коланът за меча, който Корбет не бе свалил, както бе прието да се прави при влизане в абатство, беше от дебела кафява кожа; ножниците на камата и меча бяха украсени с червени и сини шевици. Приорът Кътбърт мислеше усилено, докато Корбет се бе загледал в мъртвото лице на абата. Да, беше чувал за този кралски служител. По-могъщ от който и да е граф, Корбет беше главният шпионин на крал Едуард, негова хрътка, човекът, който издирваше истината в името на краля. Веднъж абат Стивън разказа как Корбет бе разследвал някакво странно братство, „Пасторалите“, някъде по крайбрежието на Норфък. О, да, Корбет бе служител, който се радваше на неограничената милост на краля! Приорът почувства, че по челото му избива пот. Още преди Корбет да заговори, той знаеше как щеше да се развие всичко. Едуард Английски нямаше намерение да се задоволи с доклада на някакъв си местен съдия. Смъртта на абат Стивън трябваше да се разследва. Корбет стоеше, загледан в мъртвото лице на абата, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност. После отиде, коленичи на молитвеното столче и се прекръсти. Ранулф и Чансън коленичиха върху настлания с каменни плочи под и приорът Кътбърт нямаше какво друго да направи, освен да последва примера им.
— Requiem eternam! — произнесе напевно Корбет. — Вечен покой дарувай, Господи, на абата Стивън и нека вечна светлина да свети над него. Нека намери мир на място светло и спокойно. Нека почива в Твоята милост и да се радва на усмивката Ти во веки веков!
Корбет се прекръсти, изправи се и отново намести пурпурното покривало върху лицето на абата.
— Сега няма да разговарям с теб, Кътбърт. Искам да се срещна и със съвета на абатството, да кажем, след четвърт час? Приготвили ли сте ни стаи?
— Да, в отделението за гости. Корбет пое наметалото си от Чансън.
— Една за мен и една за моите спътници?
— Да, сър Хю.
Приорът усещаше някакво безпокойство. Самият той бе привикнал да се разпорежда, но Корбет го караше да се чувства нервен и възбуден. Служителят на краля сякаш долови тревогата му.
— Приор Кътбърт, аз съм тук по работа на краля. Разбирам скръбта на вашето братство, но абат Стивън беше близък приятел на Негово величество. Виден духовник, един от приближените свещеници на нашия повелител. Неговата смърт или по-скоро убийството му натъжиха и разгневиха краля. Убиецът без съмнение е член на вашето братство. Аз и моите спътници, заклевам се в това тук, пред трупа на абат Стивън, няма да напуснем това абатство, докато Божието и кралското правосъдие не се изпълни и не се види, че то е изпълнено!