Според списание „Омни“ задачата, описана в глава 13, е част от един гимназиален тест за интелигентност и единствено учениците с гениални заложби забелязали, че отговорът е грешен. Задачата учудва и мен, но скептиците могат да прекарат няколко минути с ножица и картон и да се убедят сами. Още по-невероятната история за Сриниваса Рамануджан, спомената passim в същата глава, може да се открие в класическата книга на Дж. X. Харди „Извинението на един математик“ и още по-убедително — в т.1 на „Светът на математиката“ от Джеймс Нюман.
За блиц-курса по морски петролодобивни платформи трябва да благодаря на моя стар приятел от Шри Ланка Кътбърт Чарлз и колегите му Уолтър Джаксън и Дани Стивънс (всичките от „Браун & Рут Викърс“ Лимитид), както и на директора на техническата служба Брайън Редън. Те ме предпазиха (надявам се) от допускането на твърде много грешки и в никакъв случай не са отговорни за моите смели предвиждания за понататъшното развитие на тази дейност, сравнима с това, което ще правим в космическите пространства през следващия век. Извинявам се, че злоупотребих с тяхната любезност, като саботирах голяма част от делото им.
Пълната истина за Операция ДЖЕНИфЪР от 1974 г. така и не бе разкрита и навярно никога няма да бъде разкрита. За моя изненада нейният ръководител се оказа мой стар познат и аз съм му благодарен за уклончивите, но полезни отговори на моите досадни въпроси. Но в крайна сметка бих предпочел да не зная прекалено много за събитията от онова далечно лято, така че не твърдя, че цитирам точни факти.
Докато пишех тази книга, с интерес открих друга литературна творба, цитираща „Глоумър Иксплорър“, макар и (за щастие) по съвсем друг повод: „Златният кораб“ от Томас Алън и Норман Полмар („Макмилън“, 1987).
Отправям благодарност и към различните ми познати от ЦРУ и КГБ, които предпочетоха да останат анонимни.
Един „осведомител“, чиято самоличност с радост ще разкрия, е професор Уилям Ор от Геологическия факултет на университета в Орегън, първият ми приятел в пътуванията с плаващия лагер „Юнивърс“. Чертежите и документацията, които той ми предостави във връзка с „Глоумър Иксплорър“ (който сега крее в залива Суисън, Калифорния, между Валехо и Мартинес — може да се види от Шосе 680), ми бяха особено ценни.
Огромните подводни изригвания, описани в глава 33, са по данни на Дейвид Б.Пайър, Ърл X. Доил и Майкъл Калуза в „Сайънс“, бр. 243, 27 януари 1989 г., с. 517–519 под заглавие „Свидетелства за утаечни изригвания от океанското дъно в района на Мексиканския залив“.
В деня, когато правех последните корекции в този ръкопис, научих, че петролните сонди могат да причинят силни земетресения. „Сайънс Нюз“ от 28 октомври 1989 г. цитира доклада на Пол Сигол от Американския център за геоложки проучвания, който защитава тезата си в броя на сп. „Геология“ от октомври 1989 г.
Сведението за неолитния гроб, цитиран в глава 34, може да бъде намерено в „Нейчър“, 276, 608, 1978.
Умопомрачителният доклад на Ралф Меркле за „Молекулното възстановяване на мозъка“ се появи за първи път в октомврийския брой на сп. „Крионика“ през 1989 г., издавано от ALCOR, 12327, Doherty St, Riverside, Са., 92503, на които съм благодарен за изпратения ми сигнален брой.
Задължен съм също така на д-р Джон Мъни, един от многото ми приятели от болницата „Джон Хопкинс“ в Болтимор, за полезната дума „парафилия“ (глава 21).
Изказвам благодарност на Кумар Чити за информацията във връзка със Закона за Морската конвенция на ООН, ръководена години наред от починалия посланик Шърли Хамилтън Амарасинг. Наистина е жалко, че Шърли (от гостоприемството на чийто апартамент често се възползвах през 70-те години) не видя кулминацията на своите усилия. Той беше човек с невероятна способност да убеждава другите и ако беше останал жив, може би щеше да предотврати недоразуменията между американските и английските представители.
Особено съм благодарен на моя сътрудник Джентри Лий (съавтора ми от „Люлка“ в трилогията „Рама“), защото подреди плановете си така, че успях да съсредоточа цялата своя енергия върху последната си книга.
Специални благодарности и на Навам и Сали Тамбая — да не говорим за Таша и Синди — за гостоприемството, факсовете и всичко…
И накрая — почит към скъпия ми приятел Реджиналд Рос, който наред с другата оказана ми помощ ме запозна с Рахманинов и Елгар и който почина на 91 годишна възраст, докато се пишеше тази книга.