Бедрата на Бъч се люлееха в свой собствен ритъм. Отново нададе стон. Беше му така горещо, все едно се намираше в центъра на слънцето, кожата му беше свръхчувствителна, не виждаше нищо… После бурята премина от червата в сърцето му. Вените му започнаха да горят, сякаш в тях имаше газ. Кръвоносната му система се превърна в мрежа, по която течеше огън, чиято температура непрекъснато се покачваше. Тялото му започна да се мята неспокойно, от порите му избиваше пот. Той отметна силно глава назад и я подпря на рамото на Вишъс. От устата му излизаха дрезгави стенания.
— Ще… умра.
Гласът на Вишъс беше опората, която му помагаше да премине през това.
— Трябва да останеш с мен, приятелю. Продължавай да дишаш. Няма да продължи дълго.
Точно когато на Бъч му се струваше, че не би могъл да издържи повече този ад, тялото му бе разтърсено от мощен оргазъм. Течността му се изстреля като ракета. Вишъс го държеше здраво и му говореше нещо на древния език. И ето че всичко приключи. Бурята беше отминала.
Задъхан, останал без сили, Бъч тръпнеше в последни конвулсии. Ви стана от леглото и го наметна с одеяло.
— Защо… — Бъч говореше като пиян. — Защо, Ви?
Лицето на Ви се надвеси над него. Диамантените му очи блестяха… Но ето че лявото изведнъж стана абсолютно черно — зеницата се разшири и погълна ириса и дори бялата му част се превърна в безкрайна дупка.
— Не знам защо. Но видях, че трябва да пиеш от мен. В противен случай щеше да умреш. — Приглади косата му назад. — Спи. Ще се почувстваш по-добре още довечера. Успя да го преживееш.
— Това можеше ли да ме… убие?
„По дяволите, да.“ Беше имал точно такова чувство, че ще умре.
— Нямаше да ти дам кръвта си, ако не бях сигурен, че ще оживееш. Сега затвори очи. Остави се на съня. — Вишъс се канеше да го остави сам, но се спря на прага.
Хвърли поглед през рамо и Бъч долови най-странното усещане… Някаква връзка между тях, нещо по-осезаемо от въздуха, изпълващ пространството между телата им. Изкована в пещта, от която току-що бе излязъл, дълбока като кръвта във вените му… Беше просто чудо.
„Братко“, помисли си Бъч.
— Няма да позволя да ти се случи нещо, ченге.
И Бъч разбра, че това е самата истина, макар и да не му харесваше да бъде закрилян. Да, ако знаеше какво има в онази чаша, никога нямаше да пие от нея. В никакъв случай.
— В какво съм се превърнал сега? — попита той тихо.
— Същият си като преди. Все още си просто човек.
Бъч въздъхна от облекчение.
— Чуй, приятелю, направи ми услуга. Предупреди ме, преди отново да ми погодиш някой номер като този. Бих предпочел да имам право на избор. — Усмихна се леко. — Освен това ние все още не сме гаджета.
Ви се засмя.
— Заспивай. Можеш да ми сриташ задника и по-късно.
— Ще го направя.
Широкият гръб на брата изчезна надолу по коридора и Бъч затвори очи.
Все още просто човек. Просто… човек.
Сънят дойде като награда.
48.
На следващата вечер Зейдист обу нов чифт кожени панталони. Тялото му беше сковано, но се чувстваше невероятно силен. Знаеше, че е така, защото кръвта на Бела все още го хранеше и му даваше жизнена енергия.
Прочисти гърлото си, дръпна ципа и се опита да не заплаче от мъка по нея.
— Благодаря ти, че ми ги донесе, ченге.
Бъч кимна.
— Няма проблем. Ще се опиташ ли да се дематериализираш до вкъщи? Докарах кадилака, в случай че не искаш или не можеш да изпълниш този номер.
Зи облече черното поло, обу тежките ботуши и излезе навън.
— Зи? Зи, приятелю?
Той погледна към ченгето и премига два пъти.
— Съжалявам, какво?
— Искаш ли да се върнеш с мен? С колата?
Зи обърна внимание на Бъч за първи път, откакто бе влязъл в стаята му преди десет минути. Тъкмо щеше да отговори на въпроса му, когато инстинктивно усети нещо. Наклони глава на една страна и подуши въздуха. И втренчи поглед в човека. Какво, по дяволите…?
— Ченге, къде си бил, откакто се видяхме за последен път?
— Никъде.
— Миришеш различно.
Бъч се изчерви.
— Нов афтършейв.
— Не. Не е това…
— И така, искаш ли да те закарам? — Лешниковите очи им Бъч гледаха твърдо и даваха да се разбере, че няма да каже и думи повече по въпроса.