Тя беше покрила устата си с длани и го гледаше така мило и топло, че очите й бяха като слънчева светлина за него.
— О, Зейдист, да… Да, ще го направя.
Фюри влезе в „Кадилак“-а и тръсна глава.
— Отиваме в „Зироу Сам“.
Имаше такава нужда да отиде там тази нощ!
— Така и предположих — каза Ви и се настани зад кормилото. Бъч седна отзад.
Пътуването до града премина в пълно мълчание. Дори звуците на музиката не изпълваха колата.
„Толкова много смърт, такива тежки загуби“, помисли си Фюри. Уелси. Онази млада жена, Сарел, чието тяло Ви бе върнал на родителите й.
Изчезването на Тор беше равносилно на смърт. Усещаха и отсъствието на Бела по същия начин.
Всичката тази мъка го караше да мисли за Зи. Искаше да вярва, че близнакът му е поел по пътя на изцелението. Но надеждата, че точно той може да се промени изцяло, му се струваше безпочвена. Беше само въпрос на време нуждата на брат му да изпитва болка да се върне и всичко щеше да започне отначало.
Потри лицето си. Тази вечер се чувстваше на хиляда години, стар и уморен, но в същото време напрегнат и нервен… Раните по тялото му бяха зараснали, но травмите му бяха по-дълбоки… Нямаше да може да се справи сам. Имаше нужда от помощ.
След двайсет минути Вишъс паркира до задния вход на „Зироу Сам“, нарушавайки правилата. Охраната ги пусна веднага и тримата закрачиха към ВИП залата на заведението. Фюри си поръча мартини и когато му го донесоха, пресуши чашата на една дълга глътка.
Имаше нужда от помощ. И то сериозна. В противен случай щеше да експлодира.
— Извинете ме, момчета — измърмори той и тръгна към офиса на Преподобния. Двамата огромни маври му кимнаха с глави, а единият заговори в телефона си. След секунда го пуснаха да мине през вратата.
Фюри влезе в леговището на звяра и втренчи поглед в Преподобния. Той седеше зад бюрото, облечен в старомоден костюм на тънки райета, с вид по-скоро на бизнесмен, отколкото на наркодилър.
Усмихна се безрадостно.
— Къде е красивата ти коса, по дяволите?
Фюри хвърли поглед зад себе си, за да се увери, че външната врата на офиса е затворена. После извади три стодоларови банкноти.
— Искам малко Х.
Преподобния присви виолетовите си очи.
— Какво каза?
— Хероин.
— Сигурен ли си?
„Не“, помисли си Фюри.
— Да — каза на глас.
Преподобния прокара длан напред-назад по късата си прическа ирокез. После се наведе напред и натисна бутона на интеркома.
— Рели, искам да ми донесеш за триста долара от Кралицата. Нека бъде от онази фината. — Облегна се назад. — Да ти кажа направо, не мисля, че трябва да носиш подобна стока у дома си. Нямаш нужда от тази помия.
— Не че ще приема съвет от теб, но преди известно време ти ми каза, че имам нужда от нещо по-силно.
— Оттеглям забележката си.
— Мислех, че симпатите нямат съвест.
— Аз съм наполовина син и на майка си. Така че имам все пак някаква.
— Късметлия си.
Преподобния наведе глава и в пурпурните му очи проблесна нещо зло. После се усмихна.
— Не… Всички вие сте късметлии.
Рели пристигна след няколко минути и сделката не отне много време. Пакетът прилегна точно във вътрешния джоб на Фюри. Когато той вече беше на прага, Преподобния каза:
— Прахът е убийствено чист, без абсолютно никакви примеси. Можеш да го смъркаш или да го разтопиш и да си го инжектираш. Но ще ти дам един съвет. За теб ще е най-безопасно да го пушиш. Така ще можеш да контролираш дозата.
— Познаваш добре продуктите, които предлагаш.
— О, аз никога не използвам тези токсични боклуци. Те убиват. Но хората ми казват кое как действа и кое ще те прати в моргата.
Фюри потръпна при мисълта за онова, което се канеше да направи. Но когато се върна на масата при другите, вече нямаше търпение да се прибере у дома. Искаше да се вцепени напълно. Нуждаеше се от дълбокото опиянение, което само хероинът можеше да му даде. И знаеше, че е купил достатъчно, за да се озове в рая поне два пъти.
— Какво ти става? — попита го Бъч. — Тази вечер си много неспокоен.
— Нищо ми няма — отвърна Фюри, но пъхна ръка във вътрешния си джоб и когато напипа пакетчето, затропа нервно с крак под масата.
„Аз съм скапан наркоман“, осъзна той.
Но се чувстваше прекалено празен, за да се тревожи за каквото и да било. Смъртта беше навсякъде около него и зловонието на болката и собствения му провал замърсяваше въздуха. Трябваше да се спаси от тази лудост, дори това да означаваше да се впусне в друго безумие.