„Ти си в затвор, който няма решетки. Тревожа се за теб.“
Фюри премигна, уловен в капана на изкривеното време. Някой друг му беше казал същите думи… Миналото лято.
Вратата на фоайето се отвори рязко и развали магията на мига. И Фюри, и Джон подскочиха стреснати. В помещението нахлу Зейдист.
Изглеждаше смъртно уморен.
— О, здравейте — вдигна той поглед към тях.
Фюри разтри тила си и се опита да се върне в настоящето, да се отърве от странното усещане за дежа вю.
— Откъде идваш, Зи?
— Попътувах малко. Идвам отдалеч. А вие какво сте намислили?
— Ще поработим върху позициите на жиу-жицу в залата за тренировки.
Зи затвори вратата.
— Какво ще кажете да дойда с вас? Или може би трябва да го кажа така: Мога ли да се присъединя към вас?
Фюри можеше единствено да го гледа втренчено. Джон изглеждаше също толкова изненадан, но поне беше достатъчно възпитан да кимне с глава.
— Да, разбира се, братко — каза Фюри и разтърси глава. — Ела с нас. Винаги си… добре дошъл.
Зейдист прекоси яркия мозаечен под.
— Благодаря. Много благодаря.
Тримата закрачиха към подземния тунел.
Като влязоха в центъра за обучение, Фюри погледна Джон и си помисли, че понякога колите се разминават на милиметър със смъртоносната катастрофа. Понякога целият ти живот виси на косъм. Или зависи от един миг. От едно почукване на вратата.
Това може да накара всеки да повярва в провидението. Наистина.
49.
Два месеца по-късно…
Бела се материализира пред къщата на братството и вдигна поглед към мрачната сива фасада. Не очакваше, че някога ще се върне тук, но съдбата имаше други планове за нея.
Отвори външната врата и пристъпи във фоайето. Натисна бутона на интеркома и показа лицето си на камерата. Чувстваше се така, сякаш всичко това бе сън.
Фриц отвори широко вратата и й се поклони с усмивка.
— Мадам! Радвам се да ви видя.
— Здравей. — Тя влезе вътре и поклати глава, когато той се опита да вземе палтото й. — Няма да се бавя. Тук съм, за да поговоря със Зейдист. За минутка.
— Но разбира се. Господарят е тук долу. Моля, последвайте ме.
Фриц я преведе през фоайето и спря пред една двойна врата, като през цялото време бъбреше весело. Без да го пита, я информираше за какво ли не — като подготовката за посрещането на новата година, например.
Преди да отвори вратата на библиотеката, догенът се спря.
— Извинете ме, мадам, но изглеждате… Да обявя ли за посещението ви… когато сте готова?
— О, Фриц, колко добре ме познаваш! Да, бих искала да остана за малко сама.
Той кимна, усмихна се и изчезна.
Тя си пое дълбоко дъх и се заслуша в гласовете и стъпките, които изпълваха къщата. Погледна часовника си. Седем часът вечерта. Вероятно се приготвяха да излязат.
Запита се как ли се чувства Фюри. И дали Тор вече се беше върнал. И какво става с Джон.
Отлагаше… Губеше време.
„Сега или никога“, помисли си тя, сграбчи медната топка и я завъртя. Вратата се отвори безшумно.
Дъхът й заседна в гърлото, когато надникна в библиотеката.
Зейдист седеше зад една от масите, свел ниско глава над някаква тетрадка. Моливът изглеждаше съвсем тънък в тежкия му юмрук. До него седеше Мери, а между тях лежеше разтворена книга.
— Спомни си за твърдите съгласни — каза Мери и посочи книгата. — В думите „check“ и „catch“ буквите „кей“ и „си“ звучат по подобен начин, но все пак са различни. Опитай отново.
Зейдист подпря главата си с длан. Промърмори нещо тихо, а после моливът му започна да пише върху листа.
— Добре! — Мери го докосна по ръката. — Съвсем правилно.
Зейдист вдигна поглед и се усмихна. След това обърна рязко глава към Бела и лицето му стана сериозно.
„О, господи“, помисли си тя, докато го попиваше с очи. Все още го обичаше. Знаеше го дълбоко в себе си…
„Чакай малко… Какво… по дяволите?“ Лицето му беше различно. Нещо се бе променило. Не беше белегът, а нещо друго.
„Както и да е. Трябва да приключиш с това, за да можеш да продължиш напред.“
— Съжалявам, че ви прекъснах — каза тя. — Мога ли да поговоря със Зейдист?
Смътно осъзна, че Мери се приближава до нея и двете се прегръщат, а след това приятелката й излиза и затваря вратата след себе си.