— Да.
Но той беше позеленял. Лицето му имаше цвета на ментов сладолед. И думите, които механично изричаше, започваха да я плашат.
— Зейдист… Имаш ли проблеми с това? Хм… Не е нужно да сключваме брак, ако не…
— Къде е брат ти?
Въпросът я изненада.
— Ривендж? О… У дома, предполагам.
— Отиваме при него. Веднага. — Зейдист я хвана за ръката и я задърпа навън, във фоайето.
— Зейдист…
— Ще получим одобрението му и ще се оженим още тази нощ. Ще отидем с колата на Ви. Не искам да се дематериализираш отново.
Дърпаше я към вратата толкова бързо, че й се налагаше да подтичва.
— Чакай. Хавърс каза, че мога до…
— Не искам да поемам никакви рискове.
— Зейдист, това не е необходимо.
Той спря рязко.
— Сигурна ли си, че искаш детето ми?
— О, да. Боже, да. Дори сега още повече… — Вдигна поглед към него усмихната. Хвана го за ръката. И я постави върху корема си. — От теб ще стане прекрасен баща.
В този момент той припадна.
Зейдист отвори очи и видя, че Бела е свела поглед към него. Лицето й грееше от любов. Периферното му зрение отчете, че наоколо са се струпали и други обитатели на къщата, но той виждаше единствено нея.
— Здравей — каза тя тихо.
Той протегна ръка и докосна лицето й. Нямаше да плаче. Нямаше да…
О, по дяволите.
Усмихна се и сълзите потекоха по бузите му.
— Надявам се… да е момиченце и да прилича на…
Гласът му изневери. И после се пречупи и заплака като идиот. Пред всички братя, Бъч, Бет и Мери. Без съмнение, слабостта му извикваше ужас у Бела, но не можеше да се сдържи. За първи път през целия си живот се чувстваше… благословен. Дете на съдбата. Късметлия. Точно в този съвършен, върховен миг, когато лежеше по гръб на пода във фоайето и около него бяха Бела, детето в нея и цялото братство… Това бе най-щастливият ден в живота му.
Когато трогателните му ридания заглъхнаха, Рейдж коленичи до него. Усмихваше се толкова широко, че съвършените му бузи щяха да се сцепят.
— Дотичахме, щом те чухме да се стоварваш на пода. Хвани се за мен, татенце. Ще ми позволиш ли да науча малкия разбойник да се бие?
Холивуд му подаде ръка, Зи я пое и тъкмо се канеше да я разтърси, когато Рот също коленичи до него.
— Поздравления, братко. Нека Скрайб Върджин ви благослови — теб, твоята шелан и наследника ви.
Докато Вишъс и Бъч също му поднасяха благопожеланията си, Зи успя да се надигне и седна. Но продължаваше да плаче. По дяволите. За щастие май никой не обръщаше внимание на сълзите му.
Пое си дълбоко дъх и потърси с поглед Фюри… И го видя.
За двата месеца, изминали от нощта, в която близнакът му беше излязъл да се срещне с онзи лесър, косата му беше пораснала до линията на брадичката, а белегът, който си бе направил сам, отдавна се бе заличил. Но очите му бяха празни и печални. И тъгата в тях сега бе още по-дълбока.
Фюри се приближи до него и всички замълчаха.
— Ще се радвам да стана чичо — каза той тихо. — Толкова съм щастлив заради теб, Зейдист. И заради теб също… Бела.
Зейдист така силно стисна ръката му, че костите му изпукаха.
— Ти ще бъдеш добър чичо.
— И може би попечител? — предложи Бела.
Фюри наведе глава.
— За мен ще бъде чест.
Появи се Фриц със сребърен поднос, върху който имаше тънки високи чаши. Догенът сияеше от щастие.
— Да вдигнем тост за случая.
Гласовете и смехът се смесиха, чашите преминаваха от ръка в ръка. Зейдист гледаше Бела, когато някой пъхна чаша и в неговата.
„Обичам те“, каза той беззвучно. Тя му се усмихна в отговор и постави нещо в дланта му. Нейната огърлица.
— Носи я винаги със себе си — прошепна. — За късмет.
Той целуна ръката й.
— Обещавам.
Рот се изправи рязко в целия си огромен ръст, вдигна чашата си с шампанско и наклони глава назад. И нададе толкова оглушителен вик, че стените на къщата се разтресоха:
— За детето!
Всички станаха на крака, вдигнаха чаши и извикаха с цяло гърло:
— За детето!
Гръмогласният им хор със сигурност щеше да стигне до свещените уши на Скрайб Върджин, както изискваше традицията.