Ученикът знаеше, че трябва да си тръгне, но не можеше да откъсне поглед от сцената. Не беше виждал нищо, което да се движи така бързо или да удря така силно като юмруците на този мъж. Изглежда всичко, което се говореше за него, беше истина. Той беше хладнокръвен убиец.
Вратата в другия край на залата се отвори и отекна бебешки плач. Юмруците на воина замръзнаха във въздуха. Обърна се, за да посрещне прекрасната жена, която държеше новородено, завито в розово одеяло. Лицето му омекна.
— Съжалявам, че те безпокоя — каза жената. — Но тя иска при татко си.
Воинът целуна жената, взе крехкото телце в мускулестите си ръце и го притисна към гърдите си. Малкото момиченце го прегърна през врата и веднага се успокои.
Воинът се обърна и изгледа спокойно новия кандидат.
— Автобусът ще пристигне скоро, синко. По-добре побързай.
После му намигна и се обърна. Прегърна жената с едната си ръка през кръста, притисна я към себе си и я целуна по устата.
Новакът гледаше втренчено гърба на воина и видя онова, което бе останало скрито при бързите му движения. Някои от белезите му бяха заличени от букви на древния език, които образуваха две думи.
Бела… И Нала.