— Нека аз да я нося — каза Фюри и протегна ръце. — Прострелян си.
Зейдист поклати глава и мина покрай близнака си, накуцвайки. Занесе Бела до автомобила, който все още бе паркиран пред сградата. Притиснал я до гърдите си, счупи прозореца откъм страната на шофьора с юмрук, провря ръка вътре и отключи. Алармената инсталация силно запищя. Отвори задната врата и я положи на седалката. Наведе се, за да вдигне и краката й, нощницата се повдигна нагоре и той трепна. Имаше синини и наранявания. Много.
Когато алармата замлъкна, каза:
— Някой да ми даде яке.
В секундата, в която протегна ръка назад, кожената дреха се озова в дланта му. Зави я внимателно — като позна якето на Фюри — затвори вратата и седна зад кормилото.
Последното, което чу, бе заповедта на Рот.
— Ви, нуждаем се от уменията ти. Трябва да изравним това място със земята.
Зи пъхна ръка под таблото, съедини жиците и запали седана, след което потегли, сякаш дяволът беше по петите му.
О. спря пикапа до тротоара в една тъмна част на Десета улица.
— Все още не разбирам защо излъга.
— Ако те изпратят при Омега, какво ще стане с нас? Ти си един от най-силните и безмилостни убийци, които имаме.
О. го погледна с отвращение.
— Винаги предан на обществото, нали?
— Гордея се с нашата работа.
— Господи, колко старомодно!
— Да, обаче това мое отношение ти спаси задника, така че бъди благодарен.
Нямаше значение. Имаше други неща, за които трябваше да се тревожи, а не за мотивите на У.
Двамата слязоха от пикапа. „Зироу Сам“, „Скриймърс“ и „Снъф“ бяха на две пресечки и макар че бе студено, опашките пред тях не бяха по-малки от обикновено. Някои от треперещите от студ без съмнение бяха вампири, но дори да не бяха, нощта щеше да бъде от оживените. Винаги можеха да влязат в схватка с братята.
О. включи алармената инсталация, пусна ключовете в джоба си… и се закова насред уличното платно. Буквално не можеше да помръдне.
Съпругата му… наистина не изглеждаше никак добре, когато двамата с У. я оставиха в центъра.
Задърпа яката на черното си поло. Задушаваше се. Не съжаляваше за болката, която тя трябваше да понесе, тъй като сама си бе виновна. Но нямаше да може да понесе смъртта й. Ако го напуснеше… Ами ако в момента умираше?
— Какво има? — попита У.
О. затърси в джоба си ключовете. Тревогата кипеше във вените му.
— Трябва да вървя.
— Майтапиш ли се? Снощи не изпълнихме квотите…
— Просто трябва да се върна до центъра. Л. работи на Пета улица. Присъедини се към него. Ще те открия най-много след трийсет минути.
Не изчака отговора му. Скочи в пикапа, излезе с бясна скорост от града и пое по шосе 22 през покрайнините на Колдуел. Беше на около петнайсет минути от центъра за въздействие, когато видя пред себе си светлините и проблясващите лампи на полицейски коли. Изруга и натисна спирачките с надеждата, че е само пътна злополука.
Но не, за краткото време от тръгването му, полицията бе успяла да постави пост за проверка за употреба на алкохол. Две патрулни коли бяха паркирани от двете страни на шосе 22, а по средата бяха поставени оранжеви конуси. Вдясно имаше табела, която отразяваше светлината и уведомяваше, че полицейското управление на Колдуел провежда Програма по безопасност.
Боже, тук ли трябваше да правят това? Насред пустошта? Защо не се бяха разположили в центъра на града, близо до баровете? Но пък, от друга страна, хората от покрайнините трябваше да се приберат по домовете си, след като се бяха повеселили в клубовете…
Пред него имаше един автомобил, миниван. О. барабанеше нетърпеливо с пръсти по кормилото. През ума му мина мисълта да извади своя „Смит & Уесън“ и да застреля и двете ченгета, и шофьора. По простата причина, че го забавяха.
В насрещното платно до барикадата се приближи автомобил и О. му хвърли поглед. Безличният „Форд Таурус“ спря с тихо скърцане на спирачките. Светлината от фаровете му бе слаба и млечна.
В града имаше безброй от тези небиещи на очи автомобили. Точно поради тази причина и У. бе избрал такава марка и модел. Ако искаха да запазят войната с вампирите в тайна, бе от съществено значение да се смесят с човешката раса и да изглеждат като обикновеното население.