— Съжалявам. — Тя се усмихна. — Предполагам, че не са ти казали.
Да. В противен случай щеше да помни разговора.
— Аз нямам нищо против — увери го. — А ти?
О, господи!
— Джон? — Тя прочисти гърлото си. — Знаеш ли какво, имаш ли нещо, на което да пиша?
Той поклати мълчаливо глава. Беше оставил бележника си в къщата. Идиот.
— Дай ми ръката си. — Подчини се и видя, че Сарел бе извадила химикалка отнякъде. Тя се приведе над дланта му и започна да пише. — Това са имейлът ми и никът ми в чат програмите. След около час ще съм онлайн. Пиши ми. Тогава ще можем да си поговорим на спокойствие.
Той сведе поглед към написаното. И остана втренчен в него. Тя сви леко рамене.
— Искам да кажа, не те задължавам да ми пишеш. Просто ако… сещаш се. Мисля, че бихме могли да се опознаем поне малко по този начин. — Направи пауза. Като че ли чакаше отговор. — Хм… Както и да е. Не искам да те притискам. Искам да кажа…
Той сграбчи ръката й, изтръгна химикалката от пръстите й и изпъна дланта й. Написа: „Искам да говоря с теб“.
И тогава погледна право в очите й и направи най-удивителната и смела постъпка в живота си.
Усмихна й се.
15.
Утрото настъпи и щорите покриха прозорците. Бела се загърна в черния халат и се втурна вън от спалнята, която й бяха отредили. Огледа бързо коридора и в двете посоки. Нямаше свидетели. Добре. Затвори тихо вратата и запристъпва по персийския килим, без да издава и звук. Когато стигна до площадката на грандиозното стълбище, спря и се опита да си спомни накъде трябва да тръгне.
„По коридора, от двете страни на който има статуи“, сети се за едно друго свое посещение в къщата преди много, много седмици.
Тръгна по-бързо, после се затича, стиснала с едната си ръка халата пред гърдите си, а с другата — малко под корема. Минаваше покрай статуи и врати, докато не стигна до последната врата. Дори не се и опита да се успокои. Това бе невъзможно, беше загубила същността си, почвата под краката си. Сякаш всеки момент щеше да се разпадне — как би могло да се поправи всичко това… Почука силно.
Отговорът дойде през затворената врата.
— Върви по дяволите! Вече спя.
Тя завъртя топката и бутна вратата. Светлината от коридора нахлу вътре, образувайки все по-разширяващ се лъч. И стигна до Зейдист, който се надигна от купа одеяла в далечния ъгъл. Беше гол, мускулите му изпъкваха ясно под кожата, халките на зърната му проблясваха в сребристо. Белязаното му лице беше самото олицетворение на разярен вампир.
— Казах да вървиш по д… Бела? — Покри се с ръце. — Боже! Какво правиш тук?
„Добър въпрос“, помисли си тя. И смелостта й се изпари.
— Мога ли… да остана тук с теб?
Той смръщи вежди.
— Какво…? Не, не можеш.
Взе нещо от пода и го задържа пред слабините си, докато се изправяше. Без да се извини за втренчения си поглед, тя го попиваше с очи: татуировките, образуващи окови около китките и врата му и указващи статута му на кръвен роб; пиърсингът на ухото му; черните му като обсидиан очи; ниско остриганата коса. Тялото му бе все така слабо, каквото го помнеше — само мускули, жили, изпъкнали вени и стърчащи кости. От него, като мирис, се излъчваше груба и първична мъжка сила.
— Бела, излез от стаята ми, окей? Тук не е подходящото място за теб.
Тя не обърна внимание на заповедния му тон, нито на настоятелността на погледа му. Макар смелостта й да се бе изпарила, отчаянието й даваше силата, от която имаше нужда.
Гласът й вече не издаваше колебание.
— Ти седеше зад кормилото на колата, която ме докара, докато бях в безсъзнание, нали? — Той не отговори, но тя и нямаше нужда от потвърждението му. — Да, ти беше. Твоя глас чувах. Ти ме спаси, нали?
Зейдист действително се изчерви.
— Братството дойде да те измъкне оттам.
— Обаче ти бе този, който ме доведе тук. В стаята си. — Погледна разкошното легло. Завивките бяха отметнати, на възглавницата все още имаше отпечатък от главата й. — Позволи ми да остана.
— Трябва да си в безопасност…
— С теб съм в безопасност. Ти ме спаси. Няма да позволиш на онзи лесър отново да ме докосне.
— Никой не може дори да те доближи тук. Това място е по-добре охранявано от Пентагона.
— Моля те…