— Добра работа.
— Планирам ново излизане. Веднага.
— Така ли? — Господин Х. спря пред рафтовете и взе назъбен ловджийски нож. — Знаеш ли, чух нещо доста обезпокоително.
О. запази мълчание и премести ръка по-близо до дръжката на ножа.
— Няма ли да ме попиташ какво е то? — каза водачът на лесърите и отиде до трите забити в земята тръби. — А може би вече знаеш тайната?
О. погали с длан ножа, докато господин Х. се бавеше над металните капаци, покриващи тръбите. Не даваше и пет пари за първите двама пленници. Обаче третият бе единствено негов.
— Няма свободни места ли, господин О.? — С върха на ботуша побутна въжетата, които изчезваха в дупката. — Мислех, че си убил двамата, след като си разбрал, че нямат какво да кажат.
— Да.
— Така че с цивилния, когото си заловил тази вечер, трябва да имаш една свободна тръба. А се оказва, че няма свободно място…
— Залових и друг.
— Кога?
— Снощи.
— Лъжеш. — Господин Х. изрита встрани капака на третата тръба.
Първият импулс на О. бе да скочи на крака, да направи две бързи крачки и да забие ножа в гърлото на господин Х. Обаче нямаше да успее да стигне толкова далеч. Водачът на лесърите притежаваше способността да парализира подчинените си. Трябваше само да ги погледне.
И така, О. не помръдна, но трепереше от усилието да остане на мястото си.
Господин Х. извади фенерче от джоба си, включи го и насочи лъча светлина в дупката. Оттам се чу приглушен вик и очите му се ококориха широко.
— Господи, това наистина е жена! Защо не съм уведомен за това, по дяволите?
О. бавно се изправи. Ножът висеше на бедрото му, скрит в гънките на работните му панталони. Стискаше здраво дръжката и ръката му дори не трепваше.
— Тя е нова — каза.
— Аз чух нещо друго.
Господин Х. отиде бързо в банята и дръпна найлоновата завеса на душ-кабината. Изруга и ритна шишетата шампоан и бебешко масло за тяло, подредени в единия ъгъл. След това отиде до шкафа с муниции и издърпа хладилната камера, скрита зад него. Наклони я и храната от нея се изсипа на пода. Тъй като лесърите не се хранеха, това бе равносилно на признание.
Бледото лице на господин Х. беше разкривено от ярост.
— Отглеждаш си домашен любимец, така ли?
О. мислеше как по-правдоподобно да отрече и в същото време измерваше с поглед разстоянието между тях.
— Тя е ценна. Използвам я по време на разпит.
— Как?
— Мъжете от техния вид не могат да гледат как жена бива измъчвана. Тя е нещо като инструмент, с който ги стимулирам да се разприказват.
Господин Х. присви очи.
— Защо не ми каза за нея?
— Това е моят център. Вие ми разрешихте да го управлявам както намеря за добре. — Когато откриеше доносника, щеше жив да го одере. — Мога да се грижа за дейността тук и вие го знаете. За вас не би трябвало да има значение как си върша работата.
— Трябваше да ми кажеш. — Господин Х. неочаквано застина. — Мислиш ли да използваш ножа, който държиш в ръка, синко?
Да, татенце, всъщност мисля.
— Аз ли съм главният тук, или не?
Господин Х. премести тежестта на тялото си върху пръстите на краката, а О. се приготви за сблъсък.
Обаче в този момент звънна мобилният му телефон. Първото позвъняване разцепи като писък изпълнения с напрежение въздух. Второто не бе така натрапчиво. А третото дори не ги обезпокои.
Бурята, която заплашваше да се разрази между тях, отмина и на О. му просветна, че не разсъждава трезво. Той бе едър и дяволски добър в ръкопашния бой, обаче нямаше шанс срещу триковете, които владееше господин Х. А ако О. бъдеше убит или дори ранен, кой щеше да се грижи за жена му?
— Вдигни! — заповяда господин Х. — И го включи на високоговорител.
Новината дойде от друг член на елитен отряд. Трима лесъри били елиминирани встрани от шосето, само на три километра от центъра. Колата им била намерена едва ли не усукана около дървото, в което се била блъснала, а по снега се виждали следите от разпадането им.
Кучи син. Братството на черния кинжал. Отново.
Когато О. приключи разговора, господин Х. попита:
— А сега какво, ще се биеш с мен или предпочиташ да се върнеш към работата си? В първия случай ще бъдеш убит веднага. Изборът е твой.
— Аз ли съм главният тук?