През това време Люк успя да проучи вратите, които бяха от един и същи тип. Всички бяха снабдени с брави „Йейл“, с подаващо се езиче от вратата, влизащо в металния насрещник в касата. Отвън бравата се отваряше с ключ, а отвътре — със завъртане на топката.
На всяка врата на нивото на главата имаше прозорче с матово стъкло. Най-лесният начин беше да се счупи стъклото и да се отвори вратата отвътре. Обаче счупеното стъкло щеше да се вижда от улицата. Затова Люк реши да използва отвертката.
Първо огледа улицата в двете посоки. Нямаше късмет с предишните пет къщи и вече сигурно бе привлякъл вниманието на някого, но засега не виждаше нищо обезпокоително. Тъй или иначе, нямаше избор. Трябваше да поеме риска.
Госпожа Симс се извърна от прозореца и вдигна слушалката на телефона до нея. После бавно и внимателно започна да набира номера на местния полицейски участък, който знаеше наизуст.
Люк трябваше да пипа бързо.
Мушна отвертката между вратата и касата, точно там, където беше бравата. После удари дръжката на отвертката с главата на раздвижения ключ, опитвайки се да улучи езичето и да го върне в бравата.
С първия удар не успя да набие отвертката навътре, за да достигне езичето. Той я размърда малко, опитвайки се да я вкара повече. Отново удари — този път още по-силно, но отново не успя да я вкара. Въпреки студа, по челото му изби пот.
Внуши си спокойствие. Беше правил това и преди. Но кога? Нямаше представа. Но беше без значение. Методът даваше резултати — бе сигурен в това.
Отново размърда отвертката. Този път почувства, че върхът й закача нещо метално. Удари с всички сили. Отвертката хлътна навътре два сантиметра. Той натисна дръжката й, връщайки езичето, и за негово огромно облекчение вратата се отвори навътре.
Повредите по касата бяха твърде малки, за да бъдат забелязани от улицата.
Люк бързо влезе вътре и затвори вратата зад себе си.
Розмари Симс набра най-сетне номера и отново погледна през прозореца, но за нейна изненада — непознатият не се виждаше никакъв.
Много бързо, мина й през ума.
От полицията отговориха. Объркана, тя затвори, без да каже дума.
Защо беше спрял да чука по вратите? Къде бе изчезнал? Кой беше?
Тя се усмихна. Ето нещо, което щеше да занимава мислите й цял ден.
Домът принадлежеше на младо семейство. Беше обзаведен със смесица от сватбени подаръци и купени на старо мебели. В хола имаше нов диван и телевизор с огромен екран, но в кухнята използваха стари стелажи. Върху радиатора в коридора бе оставено отворено писмо, адресирано до господин Бонети.
Нямаше никакви следи от деца. Вероятно госпожа и господин Бонети работеха и двамата и щяха да се приберат късно следобед. Но не биваше да разчита на това.
Бързо се качи на горния етаж. Там имаше три стаи, само една от които бе обзаведена. Той хвърли куфара на прилежно оправеното легло и измъкна от него тъмносин костюм, бяла риза и малко консервативна за неговия вкус вратовръзка. Имаше също така тъмни чорапи, чисто бельо и чифт лъснати обувки, които, изглежда, бяха само с половин номер по-големи от неговите.
Люк бързо се съблече и запрати парцалите си в ъгъла. Изпита странна напрегнатост — гол в чужд дом. Помисли дали да не прескочи душа, но миришеше ужасно дори и за собствения си нос.
Прекоси миниатюрната площадка и влезе в банята. Изпита огромно задоволство да се пъхне под горещата вода и да се насапуниса целият. Когато излезе, спря на площадката и се ослуша. В къщата бе тихо.
Избърса се с една от хавлиите на господин Бонети — пак някой сватбен подарък, мина му през ума — и нахлузи гащета и чорапи от откраднатия куфар. Вече наполовина облечен, можеше да се измъкне моментално, ако нещо се объркаше.
Господин Бонети използваше електрическа самобръсначка, обаче Люк предпочиташе бръснача. В куфара намери обикновена самобръсначка с ножче и четка за бръснене. Насапуниса лицето си и бързо се избръсна.
Господин Бонети не използваше одеколон, но вероятно в куфара имаше. След като цяла сутрин бе вонял на прасе, прииска му се да мирише на нещо хубаво и приятно. Откри чантичката с тоалетните принадлежности и дръпна ципа. Вътре обаче нямаше одеколон. Затова пък намери сто долара, сгънати прилежно по двайсетачки — пари за извънредни ситуации. Той бързо ги пъхна в джоба си, заклевайки се да върне парите на човека някой ден.
В края на краищата този човек не беше колаборационист7.
7
Така са наричали в окупираните от Хитлер страни хората, поддържащи марионетните му правителства. — Б.пр.