Райли потръпна, но се усмихваше.
— Бебето ми няма как да изглежда като звезда от стар филм на ужасите. Ще прилича на баща си.
Конлан я прегърна през кръста и двамата се погледнаха с дълбока любов и надежда, които пронизаха Ерин в гърдите. Копнеж, че някой мъж някога ще гледа и нея по този начин.
Споменът за лицето на Вен, когато се събуждаше, мина през съзнанието й, но тя го потуши. Нямаше време да мисли за копнежи и погледи, или за други неща, започващи с буквите „Л-Ю“. Внезапно изтощението й я блъсна безмилостно и помещението се завъртя пред очите й в налудничав калейдоскоп от светлина и цвят. Тя се облегна на Вен, за да не падне. Той веднага я улови в ръцете си и продължи да я държи, сякаш бе дете.
Или някого, за когото го бе грижа.
Във всеки случай, тя бе твърде уморена, за да размишлява върху това.
— Ерин трябва да си почине. Утре сутринта няма да е късно да обсъдим следващия си ход — каза Вен на брат си.
Конлан кимна.
— Райли също трябва да си почине. Да вървим към двореца и ще се съберем отново сутринта.
Ерин се прозина слабо и се усмихна на Райли:
— Винаги ли правят така, бият се в гърдите?
Райли се засмя, когато мъжът й я вдигна на ръце.
— О, съвсем не. Понякога е по-зле. Почакай да стигнем до скачането по дърветата с лиани.
Ерин се разсмя с глас, а Вен й изръмжа тихо и тръгна да излиза от храма. Тя чу объркания Денал зад себе си:
— За какво скачане по дърветата говори?
Ерин се ухили на Вен и на мрачното му лице се появи сянка на усмивка. След това направи номера с блещукането и я отнесе до двореца, а тя избута всички мисли за мисии, вампири и пеене на скъпоценни камъни от ума си, само за тези няколко безценни мига, и полетя във въздуха като принцеса от приказките, наслаждавайки се на всеки миг.
Глава 12
Дворецът, Атлантида
Вен седеше до леглото на Ерин, в стола, който беше довлякъл от другия край на стаята, и я гледаше как спи. Светлината на атлантската луна бродираше сребърни дантели по деликатните й черти. Бе стоял тук с часове, след като почти обезглави Конлан, задето бе предложил да я остави за малко, за да си почине.
Пръстите му копнееха да погалят косата й, но той не искаше да рискува да я събуди. Металният вкус на мъката се надигна в гърлото му като жлъч при спомена за припадъка й. Всичките му инстинкти викаха да обходи цялото й тяло с ръце, за да се увери, че е жива. Макар че, кого заблуждаваше, мечтаеше да обходи тялото й с ръце, откакто я видя за пръв път.
Затвори очи, облегна се назад и се опита да се отпусне, да си спомни някоя техника за дълбока медитация, която беше научил през дългите години на военното обучение. Трябваше му нещо, каквото и да е, което да го спре да разкъса дрехите си и да й се нахвърли. Доста му трябваше.
Приливът на адреналин от припадъка й, смесен с огромното облекчение, когато тя дойде в съзнание и отвори очи, го бяха напомпали с породен от кризисното състояние тестостерон и безумна, притискаща тестисите му, похот.
Само докато свали обувките, пуловера и дънките й, се разтресе от желание. В бялата си тениска и дантеленото бельо тя цялата бе меки извивки и нежна, гладка кожа, а това, което успя да зърне, преди да я завие, го накара да се зачуди къде ли е най-близкият леденостуден душ. По дяволите, той беше принц на Атлантида — можеше да поръча леденостуден водопад на място в стаята.
Стисна челюсти, отвратен от себе си. Тя едва бе оживяла, а той мислеше само как да си го мушне в тялото й. Беше боклук, не, по-долен и от боклук.
Ето това беше магистралата за Ада. Добре би му дошла класиката на „Ей Си/Ди Си“ сега. Или може би Елвис. Елвис винаги е подходящ. Кралят бе символът на идеологията „без обвързване, без уловки, само забавление“ на свободните мъже.
По дяволите, Елвис ми липсва.
Тя се помръдна насън — може би беше доловила нотите на „А Little Less Conversation“6 която звучеше в главата му. Не изглеждаше като четец на мисли, но имаше някои странни таланти в музикално отношение. По дяволите, с такава жена би се притеснил да пее дори под душа.
Не успя да се сдържи и се разсмя на глас при мисълта за това как Ерин критикува граченето му, след това запуши устата си с ръка да заглуши звука. Обаче беше късно — тя отвори невероятните си сини очи и му се усмихна, и той бе загубен.
6
Песен на американската рокендрол икона Елвис Пресли, която е саундтрак на филма „Малко живот, малко любов“ от 1968 г. — Б.пр.