Ерин изведнъж се засмя рязко, а в звука на смеха й не се усещаше нищо забавно.
— Да, това си е математика. Ако двама вампири пътуват с влак в противоположни посоки и всеки от тях превърне двама човеци, после всеки от тези двама превърне други двама и така нататък, кой влак пътуващ с неживи за Сейнт Луис ще пристигне пръв?
Веждите на Вен се повдигнаха.
— За какво говориш? Какви влакове?
Тя се засмя отново, но в очите й имаше отчаяние, когато погледна към него.
— Нищо. Това е математическа задача за деца, то е… нищо. Мисля, че Куин не е единствената, която се нуждае от почивка.
Вен бутна стола си назад и се изправи.
— Всички се нуждаем от почивка. Аларик, ще съберем нашите ранени в една стая, така че можеш да отвориш портала.
Аларик поклати глава.
— Твърде изтощен съм след събитията тази вечер и лекуването. Опитах да го отворя по-рано, но не можах да се свържа. Трябва да отпочина поне дванадесет часа, дори повече, преди да опитам отново. Освен това Алексий и Бренан са твърде лошо ранени, за да ги местим и да ги пуснем в океана, в опит да преминат през водата. Налага се да останем тук тази нощ и да се доверим на защитата на вещиците.
Дженай се наежи леко.
— И ние ще поставим охрана. С нея и защитната магия ще сме в безопасност. Също така, след по-малко от час ще се зазори, а слънцето ще накара вампирите да се скрият в дупките си по време на деня.
Вен наблюдаваше как Ерин се свлече в стола си, опитвайки се едва да остане изправена и стигна до бързо решение:
— Всички ще останем тук и ще си починем, докато отвориш портала, Аларик. Аз ще взема Ерин и ще я отведа на безопасно място. Място, за което никой, освен мен не знае, така че да няма начин някакъв предател да издаде позицията ни.
— Далеч от Калигула, надявам се — каза Дженай.
Ерин рязко вдигна глава и той вида огъня в очите й. Беше решена да спори по въпроса.
— Не — отвърна той, — точно обратното. Ще отидем там, където никога не биха ни очаквали. Направо при него.
Глава 19
„Пойнт съксес“, височина 4 315 метра, Маунт Рейниър
Калигула седеше в молитвена позиция със свити колене и наблюдаваше зората, която настъпваше на хоризонта от една от най-високите точки в планината, за която обичаше да мисли като за своя.
— Изумявам се като си помисля, че това място се нарича „Пойнт съксес“10 — каза й той. — Когато толкова голяма част от моя собствен успех е постигната на това място. Може би, когато светът се преобърне, ще преименувам цялата планина в моя чест. Планината на Калигула. Това ще ми хареса, не мислиш ли?
Диърдри не отговори, нито пък той очакваше отговор от нея. След първия час, нейните викове от болка му бяха доскучали и той беше завладял ума й със своя, позволявайки й по този начин да изпита цялата болка и ужас, без да може да ги надмогне.
Тя трепереше гола и насинена на снега пред него. Но когато той повдигна брадичката й, за да се наслади на нейната капитулация, не се изненада, като видя в погледа й омраза вместо страх.
Той се усмихна.
— Страх, омраза, всичко това е еднакво за мен, любов моя — каза той, като прокара върха на пръста си по една от кървящите й бузи. — Тъмнината от насилствени чувства ме кара да се чувствам добре, независимо от източника им.
Калигула погледна преценяващо към небето. Може би оставаха не повече от двадесет минути до изгрева. Той беше достатъчно стар, за да допусне част от дневната светлина да докосне кожата му, но не и да позволи тя да го изгори и убие, затова никога нямаше да рискува. Двадесет минути, помисли си той, е достатъчно време за десерта, който си беше планирал.
Той я хвана с една ръка през кръста и я издърпа към себе си, докато не намести възхитителното й задниче срещу слабините си. После навлезе в нея с едно мощно движение, като усети нещо вътре в нея да изплаква от бруталното му нахлуване. Тя отвори уста и изпищя с ням вик, което го накара да отметне глава назад и да се засмее.
— Да, двадесет минути са несъмнено достатъчни — каза той силно, за да се увери, че тя го е чула през беззвучната си агония. Той продължи да я изнасилва, докато не получи освобождение, само няколко минути преди настъпването на зората.
Глава 20
Пустошта, Маунт Рейниър
Вен наблюдаваше как Ерин върви до него по заснежената пътека, с поглед забит в земята, а по движенията и препъващите стъпки личеше колко е уморена. Тя настояваше, че може да носи собствената си раница, докато накрая той просто не преодоля съпротивата й и отне проклетото нещо. Вече вървяха близо миля и повече от мястото, на което оставиха взетия от Дженай невзрачен седан и той определено имаше повече сили от нея.