Според упътванията на Бони, когато удари точно дванадесет в полунощ, тя трябваше да издърпа стола и да покани бъдещия си съпруг да седне. В този момент пламъкът на свещта ще угасне и тя ще види призрачна фигура, седнала на стола.
По-рано вечерта изпитваше известно безпокойство от всичко това. Изобщо не бе сигурна дали иска да види каквито и да било призрачни фигури, дори и на бъдещия си съпруг. Но в момента цялата сцена й се струваше глупава и безобидна. Когато часовникът започна да отброява, тя изправи рамене и стисна облегалката на стола. Бони й бе казала да не я пуска до края на церемонията.
О, това наистина беше глупаво. Може би не бива да казва нищо… но когато часовникът отброи и последния удар, тя чу собствения си глас:
— Ела — заговори смутено на празната стая и издърпа стола. — Ела, ела…
Свещта угасна.
Елена се втренчи в тъмнината, внезапно обгърнала стаята. Усети студения полъх на вятър, който угаси свещта. Дойде откъм френските прозорци зад нея и тя бързо се обърна, без да пуска облегалката на стола. Можеше да се закълне, че вратите бяха затворени.
Нещо в тъмнината се раздвижи.
Ужасът обхвана Елена, помитайки всякакво смущение и последните следи от присмехулно недоверие. О, Господи, какво бе направила, в какво се бе забъркала? Сърцето й се сви и тя се почувства, сякаш без всякакво предупреждение бе въвлечена в най-зловещия кошмар. Не само бе тъмно, но и съвсем тихо. Нямаше нито какво да се види, нито какво да се чуе, а тя пропадаше…
— Позволи ми — произнесе един глас и пламъкът на свещта заискри в мрака.
За един ужасен стряскащ миг тя си помисли, че е Тайлър, припомняйки си как светна запалката му сред руините на старата църква на хълма. Но когато свещта на масата загоря с пълна сила, видя бледа ръка с дълги пръсти, която я държеше, а не месестия червен юмрук на Тайлър. За миг си помисли, че е Стефан, после очите й се повдигнаха към лицето.
— Ти! — извика смаяно. — Какво правиш тук? — Отмести поглед от него към френските прозорци, които бяха разтворени и оттам се виждаше края на моравата. — Винаги ли влизаш неканен в къщите на хората?
— Но ти ме помоли да дойда. — Гласът му беше какъвто го помнеше — тих, ироничен и развеселен. Помнеше и усмивката му. — Благодаря — добави той и се настани елегантно на изтегления стол.
Елена дръпна рязко ръката си от облегалката.
— Аз не виках теб — безпомощно промълви тя, разкъсвана между негодувание и срам. — Защо се навърташ около къщата на Бони?
Той се усмихна. На светлината на свещта черната му коса приличаше на течен катран, прекалено мека и фина за човешка коса. Лицето му беше много бледо, но в същото време неустоимо привлекателно. Очите му се приковаха върху нейните.
— Елена, за мен твоята красота е като древните никейски платна, носили върху уханното море…10
— Мисля, че е по-добре сега да си вървиш. — Елена не искаше да говори повече с него. Гласът му я караше да изпитва странни неща, чувстваше се необяснимо слаба, сякаш коленете й омекваха. — Не би трябвало да си тук. Моля те. — Пресегна се към свещта с намерението да я вземе и да се махне от него, опитвайки се да се пребори с омаята, заплашваща да я завладее.
Но преди да стигне до свещта, той направи нещо необичайно. Сграбчи ръката й, не грубо, а нежно, за да я задържи в студените си тънки пръсти. Обърна я нагоре, сведе тъмнокосата си глава и целуна дланта й.
— Недей… — прошепна безсилно Елена.
— Ела с мен — промълви той и се взря в очите й.
— Моля те, недей… — прошепна отново тя, а светът се завъртя около нея. Той беше луд, за какво говореше? Да отиде с него къде? Но се чувстваше толкова замаяна, сякаш всеки миг ще припадне.
Той се изправи и я подхвана. Девойката се облегна на него. Усети студените му пръсти върху шията си, до най-горното копче на блузата.
— Моля те, не…
— Всичко е наред. Ще видиш. — Отдръпна блузата от врата й, а другата му ръка подпря тила й.
10
Цитат от поемата „На Елена“ от Едгар Алън По, публикувана за пръв път през 1831 г. в стихосбирката „Поеми“, а в окончателен вариант заедно с „Гарванът“ през 1845 г. — Бел.прев.