— Работил съм малко и като модел. Правех каквото мога, за да изкарвам пари и да трупам жизнен опит — каза той. — Не ме е страх от работа. Не ме е страх от нищо, освен хората да разправят шибани лъжи за мен!
Първият имейл, пратен преди няколко минути, бе от Марино:
„Ще ми трябва заповед за обиск мн бързо отн инцидента с докторката пращам факти по случая след няк…“
— Не се гнуся от нищо — продължаваше Джъд. — Аз съм от онези хора, които правят каквото е нужно. Никога не съм получавал нещо наготово.
Марино пишеше, че съставя заповед за обиск, която след малко ще прати на Бъргър. После тя трябваше да провери дали е написана правилно и с подходящите изрази, да се свърже със съдия, на когото можеше да се обади по всяко време, и да отиде до дома му, за да получи неговия подпис върху заповедта. Каква заповед за обиск и кое бе толкова спешно? Какво ставаше със Скарпета? Бъргър се зачуди дали това няма връзка с подозрителния пакет, оставен в сградата й снощи.
— Ето защо мога да играя ролите, които играя, и да изглеждам убедително. Защото не се плаша нито от змии, нито от насекоми — говореше Джъд на Бъргър, която го слушаше внимателно и в същото време преглеждаше имейлите си. — Искам да кажа, мога да правя като Джийн Симънс31, да си слагам прилеп в устата и да бълвам огън. Голяма част от каскадите си ги изпълнявам сам. Не искам да говоря с нея. Ако се налага да говоря с нея, ще си тръгна. — Той се взираше в Луси.
Вторият имейл, който току-що бе пристигнал, беше от Скарпета:
„Отн: Заповедта за обиск. Въз основа на обучението и опита си смятам, че при търсенето на откраднатото устройство за съхраняване на данни ще ни е нужен технически експерт.“
Явно Марино и Скарпета бяха разговаряли, макар че Бъргър си нямаше представа за какво откраднато устройство става дума и какво трябва да бъде обискирано. Не можеше да проумее защо Скарпета не е дала тази инструкция на Марино, за да може той да включи технически експерт в допълнението към заповедта за обиск, която съставяше. Вместо това казваше директно на Бъргър, че иска един цивилен да помага при обиска, някой, който разбира от устройства за съхраняване на данни, като например компютри. И изведнъж разбра. Скарпета искаше Луси да присъства и молеше Бъргър да се погрижи за това. По някаква причина то бе много важно.
— Страшна каскада си извъртял в моргата на болницата — каза Луси на Джъд.
— Никаква каскада не съм извъртал. — Той отправяше всичките си думи към Бъргър. — Само си говорех, казвах, че може да се е случило нещо такова, може би когато дойдоха хората от погребалното бюро, а и защото тя беше наистина хубава и съвсем не бе обезобразена, като за човек с такива тежки наранявания. Казах го полу на майтап, макар че наистина съм се чудил какви ги вършат някои от тези погребални агенти. Някои от тия, на които съм попадал, ми се виждаха съмнителни. Аз съм на мнение, че хората правят какво ли не, стига да може да им се размине.
— Ще те цитирам — каза Луси. — „Хап Джъд казва, че хората правят всичко, което може да им се размине“. Веднага ще го лепнат на заглавната страница на Yahoo!
— Може би сега е подходящ момент да му покажем какво сме открили — рече Бъргър. После се обърна към Джъд: — Сигурно сте чували за изкуствения интелект. Това е нещо още по-напредничаво. Предполагам, не сте си задавали въпроса защо поискахме срещата да се състои тук.
— Тук ли? — Той огледа стаята. Съвършеното му лице беше безизразно.
— Вие избрахте времето. Аз избрах мястото. Това високотехнологично помещение — каза Бъргър. — Виждате ли всички тези компютри? Това е фирма за компютърна криминалистика.
Той не реагира.
— Ето защо избрах това място. И нека да поясня. Луси е консултант по компютърни разследвания, работещ за окръжната прокуратура, но всъщност е нещо много повече. Бивша служителка на ФБР и АТО, няма да си правя труда да излагам професионалното й резюме, защото би отнело твърде дълго, но не бяхте съвсем прав, когато казахте, че не е истинско ченге.
Той май не разбираше.
— Да се върнем към времето, когато сте работили в болница „Парк Дженеръл“ — каза Бъргър.
— Ама аз наистина не помня почти нищо за тази история.
— Коя история? — попита Бъргър с онова, което Луси наричаше „олимпийско спокойствие“. Само дето не го казваше като комплимент.
— С момичето — каза той.
— Фара Лейси — каза Бъргър.
— Да, тоест не. Искам да кажа, опитвам се да си спомня, но беше толкова отдавна…