Вратата на асансьора се отвори и се появи нощният администратор, Къртис, мустакат мъж на средна възраст, издокаран в тъмен костюм от туид. Придружи ги обратно по коридора до вратата на стая 412, почука и позвъни. Забеляза, че табелата „Не ме безпокойте“ свети, но каза, че тя през повечето време си светела. Отвори вратата, пъхна глава вътре и извика „ехо, ехо“, преди да се дръпне обратно в коридора, където Марино го помоли да изчака. Марино и Скарпета влязоха в стаята и затвориха вратата. Нищо не показваше, че тук има някой. Окаченият на стената телевизор работеше: бе пуснат на Си Ен Ен и звукът беше тих.
— Ти не би трябвало да си тук — каза й Марино. — Но понеже тези блекбърита са доста разпространени, имам нужда от теб, за да го идентифицираш. Това е моята версия и ще се придържам към нея.
Стояха до входната врата и оглеждаха луксозния малък апартамент, в който живееше някой мърляв, асоциален и депресиран човек, заключи Скарпета. Голямото легло не бе оправено и по него имаше разхвърляни вестници и мъжки дрехи, а на нощното шкафче бяха струпани празни бутилки от минерална вода и кафени чаши. От лявата страна на леглото имаше скрин и голям прозорец с пуснати пердета. Отдясно стояха две тапицирани в синьо полукресла, отрупани с книги и вестници, светломахагонова масичка за кафе с лаптоп и малък принтер, а на видно място върху купчина листове — блекбъри в тъмносив предпазен калъф. До него бе оставена пластмасова ключ-карта.
— Този ли е? — попита Марино.
— Прилича на него — каза Скарпета. — Калъфът на моя е сив.
Той отвори сандъчето, сложи си хирургически ръкавици и подаде други на нея.
— Не че ще правим нещо, което не би трябвало, но обстоятелствата са от онези, на които аз им викам „неотложни“.
Вероятно не бяха. Скарпета не виждаше никакви признаци, че някой се опитва да избяга или да се отърве от улики. Уликата, изглежда, лежеше пред нея, а в стаята бяха само те двамата.
— Предполагам, няма нужда да ти напомням за плода на отровното дърво. — Тя имаше предвид невалидността на доказателствата, придобити при незаконен обиск и задържане. Не си сложи ръкавиците.
— Не, имам си Бъргър, за да ми напомня. Надявам се, че вече е измъкнала любимия си съдия от леглото, съдия Фейбъл, ама че име32. Легенда в собствените си очи. Прегледахме целия документ, по-точно частта с фактите, по телефона, с нея и още един детектив, когото е взела за свидетел и който ще потвърди искането пред съдията. На това му се вика двойно цитиране, малко е сложничко, но се надявам, че ще мине без проблем. Искам да кажа, че Бъргър не поема рискове с клетвените декларации и упорито избягва да подписва такива. Няма значение чия е заповедта или за какво. Надявам се Луси да пристигне скоро.
Той отиде до блекбърито и го вдигна, държеше го за гумените ръбове.
— Единствената повърхност, подходяща за взимане на отпечатъци, е дисплеят и не искам да го докосвам, преди да съм го поръсил с прах — каза Марино. — После ще взема натривка за ДНК.
Приклекна над сандъчето и извади черен прах и четчица от въглеродни влакна. Скарпета насочи вниманието си към мъжките дрехи на леглото. Приближи се достатъчно, за да усети гранясалата миризма на нечиста плът. Забеляза, че вестниците са от последните няколко дни, „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, и бе озадачена от черния сгъваем телефон „Моторола“ върху възглавницата. Върху измачканите ленени чаршафи бяха разхвърляни мръсни панталони, синьо-бяла риза, чорапи, бледосиня пижама и мъжки долни гащи, които жълтееха около чатала. Дрехите изглеждаха, сякаш не са прани отдавна, някой бе носил едно и също ден след ден и никога не го бе пращал за пране. Този някой не беше Карли Криспин. Това не можеше да са нейните дрехи, а и Скарпета не виждаше следи от присъствието й никъде в стаята. Ако блекбърито й не беше тук, изобщо не би се сетила за Карли.
Тя надзърна в няколко кошчета за хартия, без да рови из тях или да ги изсипва на пода. Смачкани листове, кърпички, още вестници. Тръгна към банята и спря, щом прекрачи прага. Мивката и мраморът около нея, включително мраморният под, бяха покрити с отрязана коса — снопчета сиви косми с различна дължина, някои по седем-осем сантиметра, други съвсем миниатюрни. Върху една хавлия имаше ножица, бръснач и крем за бръснене „Жилет“, купен от аптека „Уолгрийнс“, и още една хотелска ключ-карта до очила със старомодни правоъгълни черни рамки.