— Обади се на този номер и да видим какво ще стане. — Макар че Скарпета вече имаше доста добра представа.
Докато Луси включваше кабела отстрани на стенния телевизор, телефонът на леглото иззвъня. Звукът бе силен, Фуга в ре минор на Бах, а в същото време върху плоския екран на стената се появи снимката на окървавен труп върху носилка на колелца.
— Това е човекът на моста — каза Марино, като се приближи до телевизора. — Видях добре дрехите му.
Черният чувал за трупове бе разкопчан и отворен широко. Обръснатото лице бе покрито с тъмна засъхнала кръв и деформирано до неузнаваемост. Темето бе натрошено, кръв и мозък се процеждаха през разкъсаната плът. Челюстта бе счупена поне на едно място от лявата страна и висеше накриво, оголените долни зъби бяха покрити с кръв и натрошени, някои липсваха, а лявото око бе почти напълно изскочило и едвам се държеше в орбитата. Тъмното яке, с което бе облечен мъжът, бе съдрано по раменните шевове, левият шев на панталона му също бе разпран и от плата стърчеше назъбеният край на бедрената кост, подобно на прекършена пръчка. Глезените му бяха изкривени под неестествени ъгли.
— Паднал е с краката напред и после се е стоварил на лявата си страна — каза Скарпета, когато телефонът на леглото престана да звъни с мелодията от фугата на Бах. — Вероятно главата му се е ударила в някоя подпора на моста при падането.
— Носел е часовник — каза Денис по телефона. — Намира се в плика при другите му вещи. Счупен. Стар сребристо метален „Булова“ с еластична каишка, който е спрял на два часа и осемнайсет минути. Предполагам, че това е времето на смъртта. Искаш ли да съобщя тази информация на полицията?
— Полицията е с мен — каза Скарпета. — Благодаря ти, Денис. От тук нататък аз ще имам грижата.
Тя прекъсна разговора и докато подаваше телефона на Марино, той зазвъня пак. Марино го вдигна и закрачи из стаята.
— Добре — каза и погледна Скарпета. — Но вероятно ще съм само аз. — Затвори и каза: — Лобо. Току-що е стигнал в Родмънс Нек. Трябва да тръгвам.
— Аз едва започвам тук — каза тя. — Причината и начинът на смъртта няма да ме затруднят. За разлика от останалото.
Аутопсията, която трябваше да направи на д-р Уорнър Ейджи, бе психологическа, а може би и племенницата й щеше да се нуждае от такава. Скарпета взе чантата с принадлежностите си от мястото, на което я бе оставила — на килима до стената, близо до входната врата. Извади отвътре прозрачна торбичка за улики, в която бе пликът на „ФедЕкс“ с пеещата коледна картичка на Доди Ходж. Скарпета не я беше поглеждала. Не я беше слушала. Бентън й я беше дал тази сутрин, докато излизаше без него.
После каза на Марино:
— Може би трябва да вземеш това с теб.
17.
Светлините на Манхатън хвърляха мъжделиво сияние по хоризонта и го обагряха в тъмнолилавия цвят на синина. Бентън пътуваше на юг по Уестсайдската магистрала покрай река Хъдсън, в посока към центъра.
Между складовете и оградите се мяркаше Палмолив Билдинг, а часовникът „Колгейт“ показваше седем без двайсет. Статуята на свободата се открояваше на фона на реката и небето. Шофьорът на Бентън сви по Вестри стрийт, навлизайки по-дълбоко във финансовия район, където признаците на западаща икономика бяха осезаеми и потискащи: прозорци на ресторанти, покрити с кафява хартия, бележки за прекратяване на дейността, залепени по вратите, окончателни разпродажби, бизнес помещения и апартаменти, давани под наем.
Докато хората се изнасяха оттук, на тяхно място се появяваха графитите, рисунки със спрей, нашарили изоставените ресторанти, магазини, метални ролетки и празни билбордове. Груби, тъпи драсканици, повечето скандални и безсмислени, и рисунки навсякъде, някои наистина потресаващи. Стоковият пазар като Хъмпти Дъмпти, който пада от стената. Корабът „Американска икономика“ потъва по подобие на „Титаник“. Фреска на „Фреди Мак“33 като Гринч в шейна, отрупана с дългове, осемте му елена „рискови кредитори“ препускат по покривите на поставени под възбрана къщи. Чичо Сам, който се е навел, за да може AIG34 да го опъне отзад.
Уорнър Ейджи бе мъртъв. Бентън научи за това не от Скарпета, а от Марино, който му се обади преди няколко минути, но не защото знаеше или дори предполагаше каква роля е изиграл Ейджи в живота му. Марино просто смяташе, че Бентън трябва да знае, че съдебният психиатър е скочил от моста, а блекбърито на Скарпета е открито в хотелската му стая, където е живял от средата на октомври, тоест по време на есенния сезон на Си Ен Ен. Карли Криспин — или пък някой друг — сигурно бе сключила договорка с Ейджи. Тя да го доведе в Ню Йорк, да му уреди жилище и да се грижи за него в замяна на информация и гостуване в шоуто й. По някаква причина бе решила, че си заслужава. Бентън се зачуди доколко е вярвала в истинността на данните, предоставяни от Ейджи, и дали изобщо й е пукало, стига да й се размине и да успее да си спечели популярност в праймтайма на телевизията. Или пък Ейджи е бил замесен в нещо, което Бентън не би могъл и да си представи? Не знаеше, не знаеше фактически нищо и се зачуди дали някога ще може да забрави Уорнър Ейджи. Зачуди се защо не изпитва облекчение или задоволство, защо не изпитва нищо, абсолютно нищо. Беше като изтръпнал. Така, както се бе чувствал, когато най-сетне излезе от дълбоката си нелегалност, когато възкръсна от мъртвите.