Значи Дройдън си имаше приятел.
— Това е като онези анонимни проксита, които хората използват, за да не можеш да проследиш IP адреса им, или пък ако го проследиш, да изглежда, че са в някоя друга държава, когато всъщност са ти съседи. — Тя пъхна патрона в цевната кутия и я завинти към задния край на тръбата. — За нищо, свързано с телефони или компютри, не можеш да си сигурен дали е такова, каквото изглежда. Престъпниците носят шапка-невидимка. Не знаеш кой какво прави, а дори и да знаеш, е трудно да го докажеш. Вече на никого за нищо не можеш да държиш сметка.
Лобо бе извадил от чантата си лаптоп и тъкмо го включваше. Марино се зачуди защо тук може да се ползва компютър, но не и телефон. Не попита. Беше свръхнапрегнат, сякаш моторът му щеше да прегрее всеки момент.
— Значи не трябва да облека костюм или нещо такова? — каза той. — Сигурни ли сте, че там вътре няма нещо като антракс или някакъв химикал, който ще ми причини рак?
— Преди да прибера пакета в изолационната кутия снощи — каза Дройдън — го проверих най-грижливо с FH 40, 2200R и APD 200036, широкообхватна йонизационна камера, газов монитор, и изобщо с всеки детектор, за който можете да се сетите, отчасти заради самоличността на мишената.
Имаше предвид Скарпета.
— Приехме нещата, меко казано, сериозно — продължи Дройдън. — Не че някога сме небрежни, но този път обстоятелствата се определят като особени. Отрицателен резултат за биологични агенти, поне за известните като антракс, рицин, ботулизъм, SEB37 и чума. Отрицателен резултат за алфа, бета, гама и неутронна радиация. Няма бойни отровни вещества или раздразнителни вещества. Няма нервнопаралитични и кожнообривни вещества — отново говоря за известни такива. Няма токсични газове като амоняк, хлор, водороден сулфид, серен диоксид. Не се задействаха никакви аларми, но каквото и да има в пакета, то изпуска газ. Мога да го помириша.
— Вероятно е съдържанието на онова чудо с формата на епруветка — каза Марино.
— Нещо с противна миризма, като на катран — отвърна тя. — Не знам какво е. Нито един от детекторите не можа да го разпознае.
— Поне знаем какво не е — каза Лобо. — Което е донякъде успокоително. Да се надяваме, че няма причина за тревоги.
— Може би е някакъв тукашен замърсител? — Марино си мислеше за всички устройства, обезвредени на полигона. В продължение на десетилетия най-различни бомби и пиротехника бяха обстрелвани с водното оръдие и взривявани.
— Както казах, не получихме резултат — рече Дройдън. — Освен това взехме предвид възможното взаимодействие с други газове, което би могло да даде фалшив положителен резултат. Ако питате за устройствата, които обезвреждаме тук и които биха могли да изпуснат нещо, като се започне от бензин и дизелово гориво и се стигне до белина, то остатъчните изпарения са твърде малко, за да бъдат засечени. Снощи не получихме никаква фалшива тревога, макар че ниските температури не са идеалните условия, на LCD-тата определено не им харесва времето тук, а ние не смятахме да вкарваме чантата в някое помещение, след като не знаем с какво си имаме работа.
Насочи унищожителя почти право нагоре и го напълни с вода, после запуши предния край с червена тапа. Сведе тръбата хоризонтално и затегна скобите. Бръкна отново в отворения куфар, извади лазерен прицел и го прикрепи на края на дулото. Лобо остави лаптопа върху един чувал с пясък — на екрана се виждаше рентгенова снимка на пакета на Скарпета. Дройдън щеше да използва образа, за да начертае мишена, към която да насочи лазерния прицел, така че да може да унищожи източника на захранване — батериите — с водното оръдие.
— Би ли ми подал шнура? — каза тя на Лобо.
Той отвори неголямото стоманено сандъче за боеприпаси, боядисано в армейско зелено, и извади макара с нещо, което приличаше на жица с жълта пластмасова изолация — детониращ шнур с малка мощност, така че да може да се употребява и без огнеупорни дрехи или специален сапьорски костюм. Представляваше всъщност тънка тръбичка, покрита отвътре с експлозив НМХ, точно колкото е нужно, за да предаде ударна вълна, която да задейства ударника в цевната кутия, който на свой ред да удари капсула на патрона, който пък да възпламени барутния заряд. Само че този патрон бе халосен. Нямаше куршум. Това, което излизаше от дулото, бе около 150 грама вода, движещи се със скорост 250 метра в секунда — достатъчно, за да пробият сериозна дупка в пакета и да унищожат батериите.
Дройдън разви няколко метра от шнура и прикрепи единия му край към цевната кутия, а другия — към запалително устройство, което приличаше на малко зелено дистанционно с два бутона: един червен и един черен. Отвори два от саковете, извади оттам зеленото яке, панталони и шлем на сапьорския костюм и каза:
36
FH 40 е уред за измерване на радиоактивност, 2200R е биосензор, а APD 2000 е химически детектор. — Б.пр.