— Не бъди прекалено суров с Макенроу. — Бентън почна да събира нещата си в куфарчето.
— Машината за топки е на много бавна скорост. Но пак винаги печели. Боя се, че наближава краят на тенис кариерата ми. Миналата седмица бях на корта до Били Джийн Кинг12. Паднах и се оцапах с червена глина от главата до петите.
— Така става, като се перчиш.
— Събирах топките с една кошница и се спънах в проклетата лента. А после я гледам, че се е надвесила над мен и пита дали съм добре. Ама че начин да се запознаеш с една героиня. Всичко хубаво, Бентън. И много поздрави на Кей.
Бентън се зачуди какво да прави с пеещата картичка от Доди, после я пъхна в куфарчето си, без сам да знае защо. Не можеше да я покаже на Скарпета, но и не искаше да я оставя тук. Ами ако се случеше още нещо? Не, нищо нямаше да се случи. Просто бе изнервен, напрегнат, преследван от призраците на миналото. Всичко щеше да е наред. Заключи вратата на кабинета и забърза по коридора. Нямаше причина да е неспокоен, но беше. От много отдавна не бе изпитвал такава тревога. Мъчеше го някакво лошо предчувствие, душата му бе уязвена и той си я представяше цялата в синини и рани. „Това са само спомени, а не истински емоции“, каза си и чу как собственият му глас отекна в ума му. „Онова беше отдавна, а сега всичко е наред.“ Вратите на другите кабинети бяха затворени, всичките му колеги вече си бяха тръгнали, някои от тях заминали в отпуска — до Коледа оставаше точно една седмица.
Тръгна към асансьора, срещу който бе входът на затворническото отделение: оттам се носеха обичайните шумове — висок говор, крясъци.
— Излизам — подвикна, защото пазачът в контролната стая никога не отваряше вратите достатъчно бързо.
С крайчеца на окото си зърна един затворник в яркооранжевия комбинезон на „Райкърс Айланд“, окован и ескортиран от две ченгета — вероятно симулираше болест или пък се бе наранил сам, за да прекара празниците тук. Докато стоманените врати се затръшваха и се качваше в асансьора, Бентън пак си спомни за Доди Ходж. За шестте години несъществуване, които бе прекарал изолиран и затворен в личността на измисления Том Хавиланд. Шест години, през които бе мъртъв заради Уорнър Ейджи. Мразеше чувствата, които бушуваха в него. Беше ужасно да искаш да нараниш някого, а той знаеше какво е да нараняваш, защото го бе правил неведнъж при изпълнение на служебните си задължения — но никога в отговор на свои фантазии или копнежи.
Искаше му се Скарпета да бе позвънила по-рано, да не бе тръгнала сама в тъмното през тази част на града, където имаше повече от обичайния брой бездомници, бедняци, наркомани и психари — същите онези пациенти, които ту влизаха, ту излизаха от болничните заведения, понеже претоварената система вече не можеше да ги помести никъде. И тогава те блъсваха човек от перона на метрото пред идващия влак или се нахвърляха с нож срещу тълпа непознати, причиняваха смърт и унищожение, защото са чували гласове, а никой не ги е изслушал.
Крачеше бързо по сякаш безкрайните коридори, покрай бюфета и магазинчето за подаръци, лавираше през непрестанния поток от пациенти, посетители и болничен персонал в лабораторни халати и престилки. Коридорите на болничния център „Белвю“ бяха ярко украсени за празниците и свиреше весела музика — сякаш искаше да внуши, че няма нищо лошо в това да си болен, ранен или умопобъркан престъпник.
Скарпета го чакаше до стъклената врата на входа. Носеше дългото си тъмно палто и черни кожени ръкавици и още не го бе забелязала сред навалицата. Хората наоколо я гледаха, сякаш я познават отнякъде. Тя винаги предизвикваше едни и същи чувства у него — смесица от вълнение и тъга, тръпката да бъде с нея, помрачена от спомена за болезненото убеждение, че никога вече няма да са заедно. Всеки път, когато я гледаше така отдалеч, без тя да знае, Бентън преживяваше наново миналото, когато я бе наблюдавал тайно и предпазливо, беше я шпионирал, беше копнял за нея. Понякога се чудеше как ли би се развил животът й, ако онова, в което бе вярвала тя, беше истина, ако той действително бе мъртъв. Зачуди се дали нямаше да й е по-добре. Може би. Той й бе причинил страдания, беше я подложил на опасност, беше я наранил и не можеше да си го прости.
— Дали не трябва да отмениш програмата си за тази вечер? — каза той, като стигна до нея.
Тя се обърна към него, изненадана, щастлива. Тъмносините й очи бяха като небето, а мислите и чувствата й — като времето: светлина и сянка, ярко слънце и облаци и мъгла.
— Да отидем на някоя хубава тиха вечеря — добави той, хвана я за ръка и се притисна към нея, сякаш имаха нужда да се топлят взаимно. — В „Ил Кантинори“. Ще се обадя на Франк да видя дали може да ни вмести някъде.