— Не ме измъчвай — каза тя и го прегърна през кръста. — Меланцане ала пармиджана13. Брунело ди Монталчино14. Мога да изям и твоята порция и да изпия цялата бутилка.
— Това вече ще е невероятна лакомия. — Държеше я близо до себе си, сякаш за да я пази, докато вървяха към Първо авеню. Духаше силен вятър и заръмя. — Знаеш ли, наистина можеш да го отмениш. Кажи на Алекс, че си пипнала грип. — Махна с ръка и едно такси се стрелна към тях.
— Не мога, а и трябва да се прибираме вкъщи — каза тя. — За конферентен разговор.
Бентън отвори задната врата на таксито.
— Какъв конферентен разговор?
— С Джейми. — Плъзна се по седалката към другата страна и той влезе след нея. Тя даде на шофьора адреса им и му напомни ненужно (имаше този досаден навик): — Сложи си колана. — После обясни: — Луси смята, че ще успеят да се измъкнат от Върмонт до час-два, дотогава бурята трябва да е отминала на юг. Междувременно Джейми иска ти, аз, Марино — всичките — да говорим по телефона. Обади ми се преди десетина минути, докато идвах насам. Моментът не беше подходящ за дълъг разговор, така че не знам никакви подробности.
— Изобщо ли нямаш представа какво иска? — попита Бентън, докато таксито завиваше по Трето авеню на север.
Чистачките на предното стъкло скрибуцаха в ситния дъжд, върховете на окъпаните в светлини сгради се губеха в мъглата.
— Случаят от тази сутрин. — Не искаше да говори пред шофьора.
— Случаят, с който се занимаваш цял ден? — Бентън имаше предвид Тони Дериън.
— Следобед ни се обадиха с полезна информация — каза Скарпета. — Изглежда, някой е видял нещо.
5.
Адресът на Марино бе злощастен: стая номер 666 в Окръжната прокуратура. Това му се стори по-смущаващо от обикновено, когато с Л. А. Бонел спряха в сивия задръстен с кашони коридор; имаше чувството, че трите шестици над вратата заклеймяват характера му и предупреждават всички заинтересовани да се пазят от него.
— М-да — каза Бонел. — Аз не бих могла да работя тук. Ако не друго, те кара да мислиш негативно. Щом хората вярват, че нещо носи лош късмет, така и става. На твое място определено щях да се преместя.
Марино отключи лекьосаната и олющена по края бежова врата. Ароматът на китайска храна го замайваше. Беше прегладнял и нямаше търпение да се нахвърли върху хрупкавите пролетни рулца с патешко и крехките печени ребърца. Радваше се, че поръчката на Бонел е подобна: телешко терияки и юфка — нищо сурово като онези суши гадости, които му напомняха за рибарска стръв. Тя изобщо не отговаряше на неговите очаквания: беше си я представял дребна и наперена, кибритлийка, която може да те тръшне на пода и да ти щракне белезниците зад гърба, преди да усетиш какво става. Но не, с Бонел определено щеше да усетиш какво става.
Беше метър и осемдесет, с едър кокал, големи длани, големи стъпала, големи гърди — от онези жени, които могат да не дават покой на мъжа в леглото или да му наритат задника; нещо като Зина, принцесата воин в бизнес костюм, само дето очите на Бонел бяха леденосини, а косата й — къса и светлоруса, и Марино бе почти сигурен, че това е естественият й цвят. Докато бяха в „Хай Ролър Лейнс“ и видя как някои от мъжете я зяпат и се побутват, се наежи. Прииска му се да разхвърля няколко от тях, за да се изфука.
Бонел внесе пакетите с храна в кабинета и отбеляза:
— Може би трябва да отидем в конферентната зала.
Марино не бе сигурен дали е заради числото 666 над вратата, или заради факта, че работното му място е кочина, но каза:
— Бъргър ще се обади на тукашния номер. По-добре да останем. Освен това тук ми е компютърът, а и не искам никой да ни подслушва. — Остави работното си сандъче, тъмносиво, с четири отделения, идеално за неговите нужди, и затвори вратата. — Знаех, че ще го забележиш. — Имаше предвид номера на стаята. — Не си мисли, че това показва нещо за личността ми.
— Защо пък да мисля, че показва нещо за личността ти? Да не би ти да си избрал номера? — Тя махна сандъчето, купчина документи и бронежилетка от един стол и седна.
— Представи си каква беше моята реакция, когато ми показаха кабинета за първи път. — Марино се настани зад планините какво ли не на металното си бюро. — Искаш ли да изчакаме разговора и да ядем после?
— Бива. — Тя се огледа, сякаш в стаята нямаше никакво място, което не бе вярно: Марино винаги можеше да намери къде да сложи един бургер или купичка, или стиропорена кутия.