— Повярвай ми, тя няма да е никак щастлива от това — рече Марино, сякаш двамата с Бонел вече бяха първи приятели.
— Близо ли си до компютъра?
— Може би. Защо? Какво има да каже докторката?
— Не знам. Още не се е прибрала — каза Бентън.
— Не знаеш ли? Как така не си с нея?
— Никога не я придружавам до Си Ен Ен. Не й харесва. Знаеш я каква е.
— Сама ли е отишла дотам?
— Това са шест пресечки, Марино.
— Няма значение. Не бива.
— Е, тя обаче го прави. Всеки път ходи сама и държи на това — още откакто започна да се появява в разни шоута преди повече от година. Не иска да взема такси и не ми позволява да отивам с нея, когато съм в града по същото време, а аз често не съм. — Бентън дрънкаше безсмислици, при това сприхаво. Беше го яд, че изобщо се обяснява. Марино го караше да се чувства като лош съпруг.
— Един от нас трябва да е с нея, когато я дават на живо — каза Марино. — Часът на появата й се знае няколко дни предварително, рекламират го по телевизията, пише го на сайта им. Някой може да я причака пред сградата преди или след предаването. Единият от нас трябва да е с нея, както правя аз с Бъргър. Когато те дават на живо, е дяволски очевидно къде и кога ще бъдеш.
Бентън не се притесняваше точно затова. А за Доди Ходж. Тя се бе обадила на Скарпета по телевизията. Бентън не знаеше къде е Доди. Може да беше в града. Може да бе някъде наблизо. Тя живееше недалеч оттук — от другата стана на моста „Джордж Вашингтон“.
— Виж какво. Ще ти позволя да изнесеш на Кей лекция за сигурността и да видим дали ще ти обърне по-голямо внимание, отколкото на мен — каза Бентън.
— Може би трябва да я държа под око без нейно знание.
— Бърз начин да си навлечеш омразата й.
Марино не отговори, а би могъл. Можеше да каже, че ако Скарпета иска да го мрази, вече отдавна да го е намразила. Би могла да го намрази в онази пролетна нощ в Чарлстън преди година и половина, когато Марино, пиян и разярен, я бе нападнал в собствената й къща. Но Бентън мълчеше. Това, което бе казал току-що за омразата, сякаш увисна между тях като един от онези неподвижни самолети, и той съжали за думите си.
— Доди Ходж — каза Бентън. — Зрителката, която се обади уж от Детройт. Мога да ти кажа, че причината да знам името й е, че ни прати анонимна коледна картичка. На Кей и на мен.
— Щом можеш да ми кажеш това, значи има и друго, което не можеш да ми кажеш. Нека да позная. Тя е от света на откачалките. „Белвю“, „Кърби“, „Маклийн“. Една от твоите пациентки и това обяснява защо е чела някаква твоя статия за скапания процент на разкриваемост. Макар че всичко това е вярно. След още двайсет години няма да се разкрива нищо. Всички ще живеят в укрепления с картечници.
— Не съм публикувал статия на тази тема.
Пропусна да добави, че Уорнър Ейджи е публикувал. Беше някакво съвсем неоригинално редакционно, Бентън вече не помнеше в кой вестник. Той бе добавил Ейджи в своя „Гугъл алерт“17. Просто за самозащита, още щом започнаха да се трупат онези глупости в Уикипедия. Д-р Кларк не бе казал на Бентън нищо, което той вече да не знае.
— Тя е твоя пациентка. Да или не? — попита Марино.
Боже, колко високо говореше.
— Не мога да ти кажа дали ми е била пациентка — рече Бентън.
— Минало време. Значи е навън, волна като кукувица. Кажи какво искаш от мен.
— Мисля, че ще е добра идея да я провериш през КИЦ. — Бентън можеше само да си представя какво би казал доктор Кларк.
— И без това трябва да ходя нататък, вероятно утре ще прекарам по-голямата част от деня там.
— Говоря за тази вечер. Сега — каза Бентън. — Може би онази чудовищна компютърна система ще открие нещо, което би трябвало да знаем. Дават ли ти отдалечен достъп, или трябва да ходиш до полицейското управление?
— Не мога да ровя за данни от разстояние.
— Съжалявам. Неприятно ми е, че те изкарвам от къщи.
— Трябва да работя с анализаторите, което е хубаво. Аз не съм Луси. Още пиша на компютър с два пръста и нищо не отбирам от несъвместими източници на данни и предаване на информация в реално време. Това, което те наричат „лов“. Докато говорим, вече се обувам и излизам на „лов“ само заради теб, Бентън.
На Бентън му бе дошло до гуша от опитите на Марино да го успокои, да спечели благоразположението му, сякаш нищо не се е случило. Бентън не се държеше приятелски, едва се вместваше в границите на учтивостта и бе наясно с това. То не зависеше от него и през последните седмици се бе влошило. Може би щеше да е по-добре, ако Марино просто му кажеше да си го начука. Може би тогава щяха да го преодолеят.
17
Услуга на Гугъл, която ти праща имейл, винаги когато се появи нов резултат от избрано търсене. — Б.пр.