— Добре се представихте по телевизията. — Младият, наскоро нает портиер, елегантен в спретнатата си синя униформа, й се усмихна. — Карли Криспин ви измъчи, а? Аз на ваше място щях да побеснея. Току-що пристигна нещо за вас. — Бръкна под бюрото.
Скарпета си спомни, че името му е Рос.
— Току-що ли? — каза тя. — По това време? — После си спомни. Алекс щеше да й праща предложение.
— Градът, който никога не спи. — Рос й подаде пакет на „ФедЕкс“.
Тя се качи в асансьора, натисна копчето за дванайсетия етаж, хвърли поглед на разписката, после я изгледа по-внимателно. Потърси потвърждение, че пакетът е от Алекс, от Си Ен Ен, но нямаше обратен адрес, а нейният собствен бе необичаен:
„Д-р Кей Скарпета
Главен съдебен лекар на Готам Сити
1111 Сентръл Парк Уест САЩ 10023“
Да я наричат главен съдебен лекар на Готам Сити бе саркастично. Бе шантаво. Текстът беше написан на ръка, но с такава прецизност, че изглеждаше като напечатан, приличаше едва ли не на компютърен шрифт, но можеше да се познае, че не е, и тя усети присмехулния разум, направлявал ръката с химикалката. Зачуди се откъде човекът е разбрал, че двамата с Бентън имат апартамент в тази сграда. Адресите и телефонните им номера не бяха публикувани никъде, нямаше ги в справочниците и Скарпета с нарастваща тревога осъзна, че копието за изпращача още си стои на разписката. Пакетът не бе пратен чрез „ФедЕкс“.
„Мили боже, дано да не е бомба!“
Асансьорът бе стар, с орнаментирани месингови врати и дървен таван с инкрустации, и се изкачваше мъчително бавно. Тя си представи приглушена експлозия и как кабинката полита надолу в тъмната шахта, за да се разбие в дъното. Усети неприятен катранен мирис на химикали, на нещо като запалително вещество на петролна основа, сладък, но противен. Съсредоточи се върху него, без да е сигурна какъв е точно и дали е реален. Дизелово гориво. Дифорон пентапероксид, ацетонов пероксид, С4 и нитроглицерин. Миризми и опасности, които познаваше от работата си с огън и експлозии, докато водеше уроци по разследване на взривове в края на деветдесетте, по времето, когато Луси бе специален агент на АТО18, а Скарпета и Бентън бяха включени в Екипа за международно реагиране. Преди Бентън да умре и да възкръсне.
Сребриста коса, овъглена плът и кости, часовникът му „Брайтлинг“ сред супа от пепелива вода на мястото на онзи пожар във Филаделфия, където бе почувствала, че светът й свършва. Онова, което бе помислила за останките на Бентън. Личните му вещи. Не само го бе подозирала, а бе сигурна, защото трябваше да е сигурна. Мръсният, гаден мирис на пожар и запалителни вещества. Пустотата, зейнала пред нея, непроницаема и вечна. Не й бе останало нищо, освен самота и болка. Тя се страхуваше от небитието, защото знаеше на какво прилича. Година след година на несъществуване, през които умът й укрепваше, но не и сърцето. Как да го опише? Бентън все още я питаше за това, но не често. Той се бе крил от картела Шандон, от организираната престъпност, от отрепки и убийци, а бе защитавал и нея. Щом той бе в опасност, значи тя също беше. Сякаш би била в по-малка опасност, ако той не е редом с нея. Но пък и никой не я беше питал. Най-добре всички да го мислят за мъртъв. Така казали федералните. „Моля те, Боже, дано да не е бомба!“ Мирис на петрол, на асфалт. Зловонната миризма на катран, на нафтенова киселина, на напалм. Очите й се насълзиха. Гадеше й се.
Месинговите врати се отвориха и тя се постара да разклаща пакета колкото се може по-малко. Ръцете й трепереха. Не можеше да го остави в асансьора. Не можеше да го сложи на пода, не можеше да се отърве от него, без да подложи на риск останалите живущи в сградата или обслужващия персонал. Пръстите й опипваха нервно ключовете, сърцето й биеше ускорено, устата й се изпълваше със слюнка и тя едва успяваше да си поеме дъх. Докосване на метал в метал. Триене, статично електричество биха могли да го накарат да избухне. Дишай дълбоко, бавно и запази спокойствие. Вратата на апартамента се отключи със стряскащо силно прещракване. „Моля те, Боже, дано не е каквото си мисля.“
— Бентън?
Тя влезе. Остави вратата широко отворена.
— Бентън?!
Остави внимателно пакета на „ФедЕкс“ по средата на масичката за кафе в пустия хол, пълен с предмети на изкуството и мебели в мисионерски стил. Представи си как експлозия пръсва големите прозорци и остри като бръснач късчета стъкло се сипят по улицата двайсет етажа по-надолу. Вдигна от масичката една стъклена скулптура, вълнообразна купа в ярки цветове, и я остави върху килима, за да е сигурна, че има разчистен път от вратата до пакета на „ФедЕкс“.