— Трябва да се погрижим Луси да не научи за това от новините или да го види в сводка на ССР.
Службата за спешно реагиране публикуваше редовно информация в интернет, а служителите с нужните правомощия имаха достъп до сводки с кратко описание на всички случаи: от липсващи капаци на шахти до убийства. Ако Луси видеше, че сапьорският отряд е бил пратен на Сентръл Парк Уест, щеше да се притесни излишно.
— Когато проверих за последно, още бяха във въздуха — каза Марино. — Мога да й се обадя по телефона в хеликоптера.
— Ще й се обадим, като се приберем. — Бентън искаше да се махне от колата. Да се махне от Марино.
— Не се обаждай в хеликоптера. Няма нужда да я разсейваме, докато пилотира — каза Скарпета.
— Знаете ли какво? — реши Марино. — Защо вие двамата не се приберете и не опитате да се отпуснете, а аз ще се свържа с тях. И без това трябва да кажа на Бъргър какво става.
Скарпета си мислеше, че е добре, докато Бентън не отвори вратата на апартамента.
— По дяволите! — възкликна тя, като свали скиорското яке и го хвърли на един стол, внезапно толкова ядосана, че й идеше да закрещи.
Полицаите бяха действали внимателно, не бяха оставили дори един мръсен отпечатък върху дървения паркет, чантата й стоеше недокосната на малката масичка в антрето, където я бе оставила, преди да тръгне към Си Ен Ен. Но милефиори скулптурата, чиято изработка бе наблюдавала лично на венецианския остров Мурано, бе върната на неправилното място. Не беше на масичката за кафе, а на масичката с каменен плот зад дивана, и Скарпета посочи това на Бентън, който не промълви нито дума. Знаеше кога да мълчи и това бе един от тези случаи.
— По нея има отпечатъци. — Тя вдигна скулптурата към светлината и му показа ясно видимите линии, извивките им, които образуваха разпознаваеми шарки върху яркоцветния ръб на стъклото. Свидетелство за престъпление.
— Ще я почистя — каза Бентън, но тя не искаше да му я даде.
— Някой не е носил ръкавици. — Ядосано изтри стъклото с края на копринената си блуза. — Сигурно е била сапьорката. Сапьорите не носят ръкавици. Как й беше името? Ан. Тя е била без ръкавици. Взела я е и я е преместила. — Сякаш сапьорката Ан бе някаква крадла. — Какво друго са пипали тук, в нашия апартамент?
Бентън бе достатъчно умен да не отговаря. Знаеше какво да прави и какво не в редките случаи, когато Скарпета бе толкова разстроена. Стори й се, че надушва отново пакета, а после усети миризмата на Венецианския залив, плитката солена вода и топлината на пролетното слънце в деня, когато двамата с Бентън слязоха от водното такси на пристана в Колона и тръгнаха покрай канала към улица „Сан Чиприано“. Посещенията в стъкларницата не бяха разрешени, но това не я беше спряло. Тя помъкна Бентън за ръката покрай една пълна със стъклени отпадъци баржа към надписа на входа „Fornace-Entrata Libera“21 и влязоха в просторна зала с пещи като крематориуми, тухлени стени, боядисани в тъмночервено, и висок таван. Там Скарпета поиска демонстрация. Майстор Алдо бе дребен и мустакат, само по шорти и гуменки, и произхождаше от династия на стъклодухачи. Предците му се бяха занимавали с това без прекъсване от седемстотин години и никога не бяха напускали острова; било им забранено да прекосяват залива под заплаха от смърт или отсичане на ръцете.
Скарпета моментално го нае да им изработи нещо — за нея и Бентън, щастливата двойка — каквото пожелае. Това бе специално пътешествие, свещено пътешествие, и тя искаше нещо да й напомня за този ден, за всяка негова минута. По-късно Бентън каза, че никога не я е чувал да бърбори толкова, както докато изразявала възхитата си от науката за обработка на стъклото. Пясък и натронкалк, превръщащи се в нещо, което не е нито течност, нито твърдо вещество, макар да няма опитни доказателства, че то продължава да тече, след като е оформено в прозоречно стъкло или ваза, беше казала тя на несъвършения си италиански. След като кристализира, в него остават само вибрационни степени на свобода, но формата е установена. Една купа продължава да прилича на купа и след сто години, а праисторическите обсидианови ножове не губят остротата си. Това е някаква мистерия и може би именно заради нея тя обича стъклото, както и заради онова, което то прави с видимата светлина, така казала. Онова, което става след добавянето на багрилни вещества като желязо, кобалт, бор, магнезий и селен за зелено, синьо, пурпурно, кехлибарено и червено.