Спря водата и остана да стои сред парата, вдишваше цели облаци пара през носа и устата си. Стъклената врата бе толкова замъглена, че през нея не се виждаше нищо, но тя забеляза движението на светлината, когато Бентън влезе. Още не бе готова да говори с него.
— Донесох ти нещо за пиене — каза той.
Светлината се раздвижи отново. Бентън минаваше покрай душа. Чу го как придърпва столчето от тоалетната масичка и сяда.
— Марино се обади.
Скарпета отвори вратата, посегна за хавлията до нея и я дръпна в душ кабинката.
— Моля те, затвори вратата на банята, да не изстива тук.
— Луси и Джейми са само на няколко минути от Уайт Плейнс. — Бентън стана и затвори вратата. После седна отново.
— Още ли не са кацнали? Какво става, по дяволите?
— Тръгнали са късно, заради времето. Просто много забавяния заради времето. Марино е говорил с Луси по телефона в хеликоптера. Добре са.
— По дяволите, казах му да не се обажда! Тя не бива да говори по проклетия телефон, докато пилотира!
— Марино каза, че говорили само минутка. Не й казал нищо за станалото. Щял да й съобщи, като кацнат. Сигурен съм, че тя ще ти се обади. Не се притеснявай. Те са добре. — Лицето на Бентън я гледаше през парата.
Скарпета се бършеше в душкабината на полуотворена стъклена врата. Не й се излизаше. Той не я попита какво има, не я попита защо се крие в кабината като малко дете.
— Претърсих навсякъде — отново — за телефона ти. Няма го в апартамента — добави Бентън.
— Опита ли да позвъниш на него?
— Обзалагам се, че е на пода на гардероба в гримьорната в Си Ен Ен. Ако не греша, винаги окачваш палтото си там.
— Луси би могла да го открие, ако някога говоря пак с нея.
— Мислех, че сте говорили днес, още докато беше в Стоу. — Това бе неговият начин да я подтикне да се държи разумно.
— Защото аз й се обадих. — Точно в момента Скарпета не можеше да се държи разумно. — Тя изобщо не ми звъни, особено пък напоследък. Може би ако някой път реши все пак да ми се обади, например, когато се бави заради буря или още не е кацнала…
Бентън я гледаше и не казваше нищо.
— Тогава би могла да намери проклетия ми телефон. Определено би трябвало, защото нейна бе идеята да инсталира чип за проследяване в моето блекбъри, в твоето блекбъри, в блекбърито на Марино, в тила на кучето й, за да може да знае къде сме — или по-скоро къде са телефоните ни и кучето й — с точност от два-три метра.
Бентън мълчеше и я гледаше през изпълнения с пара въздух. Тя още бе в кабинката на душа и се бършеше, което бе напълно безсмислено заради парата. Щеше да се избърше и веднага пак да се изпоти.
— Същата технология, която ФАА22 обмисля да въведе при снижаване на самолетите и при кацане на автопилот, разбира се. — Сякаш през устата й говореше някой друг, някой, когото тя не познаваше и не харесваше! — Може би ги използват в безпилотните самолети, на кого му пука? Само че проклетият ми телефон знае точно къде се намира в този проклет момент, въпреки че аз не знам, а за Луси е детска игра да направи такова проследяване. Ще й пратя имейл. Може би все някога ще открие телефона ми. — Бършеше косата си и й идеше да заплаче, макар да не знаеше защо. — Може би ще се обади, защото е поне мъничко загрижена, че някой може да ми е оставил бомба.
— Кей, моля те, не се разстройвай толкова…
— Знаеш ли, много мразя да ми казват да не се разстройвам. Цял живот не съм се разстройвала, защото не ми е позволено да се разстройвам. Е, точно сега съм разстроена и ще се разстройвам, защото не мога да го спра. Ако можех, нямаше да съм разстроена, нали? — Гласът й трепереше.
Цялата трепереше, сякаш я втрисаше. Може би се разболяваше. Мнозина в Службата по съдебна медицина бяха грипави. Заразата прескачаше от човек на човек. Тя затвори очи и се подпря на мокрите плочки, които вече изстиваха.
— Казах й да ми се обади, преди да потеглят от Върмонт. — Помъчи се да се успокои, да прогони горчивината и гнева, които я бяха завладели. — По-рано ми се обаждаше, преди да излети и след като кацне, или просто за да каже здрасти.
— Не знаеш дали не ти се е обаждала. Не можеш да си намериш телефона. Сигурен съм, че е опитала да ти се обади. — Бентън говореше помирително, както когато се опитваше да заглади ситуация, която бързо става взривоопасна. — Хайде да се опитаме да проследим действията ти. Помниш ли да си го вадила, след като излезе от къщи?