— Обзалагам се, че имаш някоя такава моторница, скрита някъде. — Гласът на Хана бе дрезгав и мощен като „46 Райдър ХР“ с троен корпус и бордови мотори по 95 конски сили всеки, носещ се в открито море; звучеше като „Харли Скрийминг Игъл“ на пълна газ, ако главата ти е близо до ауспуха.
— Не си падам по бързите лодки. — Честно казано, Луси ги мразеше.
— Стига бе! След като си толкова запалена по всякакви машини? Помня как ти течаха лигите, докато разглеждаше колите на баща ми. Ти си единствената, на която е позволявал да кара неговото „Енцо“. Направо не можех да повярвам. Да си даде колата на някакво си хлапе?! Точно затова си мисля, че една моторница ще е точно в твой стил.
— Нищо подобно.
— Аз пък мислех, че те познавам.
— Няма да ми върши никаква работа, освен ако не прекарвам наркотици или не изпълнявам задачи за руската мафия.
— Охо, тъмна половина? Я разкажи — каза Хана.
— Нямам тъмна половина.
— Боже, виж я как лети! — Още една моторница изскочи с рев от крайбрежния канал и профуча под моста към Атлантическия океан, като оставяше широка диря от дантелена бяла пяна. — Това е още една от моите амбиции. Някой ден да си имам. Не тъмна половина, а моторница като тази.
— Ако имаш, гледай по-добре да не разбера. И не говоря за моторници.
— И аз, скъпа. Моят живот е отворена книга. — Диамантеният пръстен в стил Ар деко на Хана проблесна на слънчевата светлина, когато тя сложи ръце на парапета; взираше се в яркосинята вода и лазурното небе, в дългата плажна ивица с цвят на кост, осеяна със свити чадъри, които приличаха на захарни пръчки, и в перестите палми с пожълтяващи по края листа.
В онзи момент на Луси й бе минало през ума, че Хана изглежда като излязла от реклама на петзвезден курорт в копринената си рокля „Унгаро“, руса и прекрасна, с точно толкова плът по себе си, колкото да е секси, и точно толкова възрастна, че да изглежда благонадеждна като висш финансист. На четирийсет и съвършена, една от онези префинени личности, недокоснати от баналното в живота, от трудностите, от грозните неща — жена, която Луси винаги бе избягвала по време на пищните вечери и приеми, организирани от баща й Руп Стар. Хана изглеждаше неспособна на престъпление — ако не заради друго, то защото нямаше нужда да се занимава с нещо толкова мръсно като да живее в лъжи и да обира хората до шушка. Само че Луси бе прочела погрешно отворената книга на Хана, толкова погрешно, че това й донесе неизмерима вреда. Бе понесла деветцифрена загуба заради нейната малка услуга. Една лъжа водеше до друга и ето че сега самата Луси живееше в лъжи, макар че си имаше собствено мнение по въпроса. Според нея лъжата не бе лъжа в истинския смисъл на думата, ако крайният резултат се окаже истина.
Спря по средата на рампата и потърси Марино по блекбърито. В момента той трябваше да държи под око Хап Джъд, за да се увери, че онзи не е решил да бие отбой след всичките си увъртания и настояване тази среща да се проведе в малките часове, защото не искал да го разпознаят. Не искал нещо да цъфне на клюкарската страница на „Поуст“ или по целия интернет. Може би трябваше да помисли за това, преди да отсвири помощниците на Джейми Бъргър, когато тя за първи път опита да се свърже с него преди три седмици. Може би трябваше да помисли, преди да се разбъбри пред един непознат, който, ама че изненада, се оказа приятел на Луси и полицейски информатор.
— Ти ли си? — прозвуча гласът на Марино по безжичното й хендсфри. — Вече започвах да се тревожа, че си решила да посетиш Джон Денвър23.
Луси не се засмя, дори не се усмихна. Никога не се шегуваше с хората, загинали при катастрофи, независимо дали със самолети, хеликоптери, мотоциклети, коли или космически совалки. Не беше смешно.
— Пратих ти по имейла маршрут, съставен с Мапкуест — каза Марино, докато тя тръгваше отново по тармаковата настилка на летището. — Знам, че колата ти няма джипиес.
— Че защо ми е джипиес, за да намеря пътя до вкъщи?
— Някои пътища са затворени и движението е отклонено заради един малък проблем, за който не исках да ти говоря, докато пилотираш оня твой летящ ковчег, пък и с багаж на всичкото отгоре. — Имаше предвид шефката си Бъргър. — Ако се загубиш или попаднеш в задръстване и закъснееш за срещата в два, познай кой ще е виновен? Тя и без това ще е бясна, когато не дойда.