— Което ще рече?
— Просто каза да ти кажа, че имал много работа. Беше вбесен, познавам го по гласа.
След като за три секунди вдигна сто километра в час, превключи на трета. Кара спокойно по свързващия път и на магистрала 120 намали. По „Паркуей“ можеш да се носиш полузадрямала със сто и шейсет. Луси не смяташе да казва на Бъргър, че Марино няма да дойде на срещата.
— Намали! — запротестира Бъргър.
— По дяволите! Казвах й на леля Кей да не се появява на живо по телевизията. — Взимаше завоите с поднасяне, включила колата на състезателен режим и изключила сервоусилването на волана. — Това е същото, за което се притесняваш ти. Ако те дават по телевизията, хората знаят къде си. Било е очевидно, че тази вечер тя е в града. А всъщност има куп начини да затрудним хората, които искат да й причинят такива гадости. Тя самата би трябвало да се старае да ги затруднява максимално.
— Хайде да не обвиняваме жертвата. Кей не е виновна.
— Толкова пъти съм й повтаряла да стои далеч от Карли Криспин, мамка му! — Луси присветна с фаровете на някакъв, който едва-едва пълзеше пред нея, и го задмина.
— Тя не е виновна. Мисли си, че по този начин помага — каза Бъргър. — Господ ми е свидетел, големи боклуци има на тоя свят. Особено сред съдебните заседатели. Всеки се мисли за голям специалист. Бавно, но сигурно, умните хора като Кей трябва да поправят нещата. Всички ние трябва да ги поправим.
— Тя помага на Карли. Вероятно това е единственият човек, на когото леля Кей помага по някакъв начин. А с такава като нея не можеш да поправиш нещата. Очевидно е. Виж какво стана. Да видим колко хора ще продължат да ползват таксита на сутринта.
— Защо си толкова сурова към нея?
Луси караше бързо и не отговори.
— Може би по същата причина, поради която си толкова сурова към мен — каза Бъргър, вперила поглед право напред.
— И каква може да е тази причина? Аз те виждам колко, два пъти седмично? Съжалявам, че не хареса рождения си ден.
— Не си харесвам рождените дни — каза Бъргър с онзи тон, който използваше, когато иска да разсее напрежението. — Почакай да прехвърлиш четирийсет. Ти също ще ги намразиш.
— Нямах предвид това.
— Знам какво имаше предвид.
Луси увеличи скоростта.
— Предполагам, че Марино е на път към апартамента ти? — попита Бъргър.
— Каза, че може да закъснее малко. — Това бе една от онези лъжи, които не бяха съвсем лъжи.
— Тази работа не ми харесва. — Бъргър си мислеше за Хана Стар, за Хап Джъд. Беше изцяло погълната, обсебена, само че не от Луси. Можеше да я успокоява и да й се извинява колкото си иска, но нещата се бяха променили.
Луси се опита да си спомни кога точно е станало това. Може би през лятото, когато градските власти започнаха да обявяват съкращаването на бюджета и самата планета се разклати около оста си. А пък през последните няколко седмици — просто забрави! Ами сега? Сега всичко бе свършило. Тя усещаше, че е свършило. Но това бе невъзможно. Нямаше да го допусне. Трябваше да му попречи по някакъв начин.
— Ще го кажа още веднъж. Най-важен е крайният резултат. — Луси посегна да хване ръката на Бъргър, придърпа я към себе си и почна да я гали с палец. — Хап Джъд ще проговори, защото е арогантен социопат, защото гледа само собствения си интерес, а е убеден, че това е в негов интерес.
— Това не ме кара да се чувствам по-добре — каза Бъргър и сплете пръсти с нейните. — Та ние почти му заложихме клопка. Може би дори без „почти“.
— Хайде пак започваме. Всичко е наред. Не се притеснявай. Ерик е носел два-три грама „Бяла вдовица“25 за успокояване на болката. Няма нищо лошо в употребата на марихуана за медицински нужди. Що се отнася до това откъде я е взел, може би от Хап? Хап си е пушач на трева.
— Не забравяй с кого говориш. Изобщо не искам да знам откъде Ерик — или ти — взимате тази марихуана „за медицински нужди“ и ще приема, че нямаш такава у себе си и никога не си имала. — Бъргър бе казвала това и преди, и то многократно. — Дано не открия, че я отглеждаш някъде в апартамента си.
— Не. Вече не се занимавам с такива неща. Не съм запалвала от години. Кълна се. — Луси се усмихна, намали скоростта и се насочи към изхода за междущатска магистрала 684. Докосването на Бъргър й вдъхваше спокойствие и увереност. — Ерик имал няколко джойнта. Съвсем случайно им се наслаждавал, когато съвсем случайно налетял на Хап, който съвсем случайно посещава същите заведения и е човек на навиците. Което не е особено умно. Така става лесно да го откриеш и да се сприятелиш с него.