— Да, каза го вече. А аз за пореден път ти казвам следното: ами ако Ерик реши да се разбъбри пред когото не трябва? Например пред адвоката на Хап — защото той ще си наеме адвокат. След като приключа с него, ще си наеме.
— Ерик ме харесва и аз му осигурявам работа.
— Точно така. Доверяваш се на един подчинен.
— Наркоман с досие — каза Луси. — Не е достоверен свидетел, никой няма да му повярва, ако се стигне дотам. Няма за какво да се тревожиш, гарантирам ти.
— Има предостатъчно неща, за които да се тревожа. Ти подтикваш един известен актьор…
— Е, не е точно Крисчън Бейл, за бога! — рече Луси. — Преди да се случи всичко това, ти дори не беше чувала за Хап Джъд.
— Сега вече съм чувала, а и все пак е достатъчно известен. Та по темата: ти го подтикваш да наруши закона, да използва забранено вещество, и го правиш от името на държавен служител, за да можеш да се сдобиеш с улики срещу него.
— Та аз изобщо не съм била там. Дори не бях в Ню Йорк — каза Луси. — Двете с теб бяхме във Върмонт в понеделник вечерта, когато Хап и моят подчинен са се забавлявали толкова добре.
— Значи това била истинската причина да ме измъкнеш по средата на работната седмица?
— Не аз съм избрала рожденият ти ден да е на седемнайсети декември и не аз нареждам на снега кога да вали. — Пак се почувства засегната. — Но да, стори ми се логично да накарам Ерик да обиколи няколко бара, докато ни няма в града. И най-вече докато теб те няма в града.
— Ти не просто си го помолила да обиколи няколко бара, ами си го снабдила със забранено вещество.
— Не. Ерик сам си го купи.
— А откъде е взел парите?
— Вече минахме през всичко това. Вманиачаваш се.
— Защитата ще пледира, че има заложена клопка, че става дума за скандално поведение на държавните институции.
— А ти ще кажеш, че Хап Джъд е бил предразположен да направи онова, което е направил.
— Да не би да ми даваш акъл? — Бъргър се изсмя горчиво. — Не знам за какво си правих труда да уча право! В крайна сметка, нека да сме честни, ти си вкарала в ума на Хап идеи, които могат да го уличат в нещо, което не сме в състояние да докажем. На практика си го надрусала и твоят информатор го е подмамил да започнат разговор за болницата „Парк Дженеръл“, която ти подозираш, защото си хакнала имейла на Хап и един господ знае още какво. Може би имейла на проклетата болница. Мили боже!
— Сдобих се с информацията честно и почтено.
— О, я стига!
— Между другото, няма нужда да го доказваме — каза Луси. — Не е ли това целта? Да изкараме акъла на господин Холивуд, за да постъпи както е редно?
— Не знам защо ли те слушам — въздъхна Бъргър, стисна по-здраво ръката й и я придърпа към себе си.
— Той имаше възможност да постъпи почтено. Да помогне. Имаше възможност да се държи като нормален законопослушен гражданин, но не го направи — каза Луси. — Сам си е виновен.
12.
Лъчите на прожекторите шареха по стоманените подпори на върха на моста „Джордж Вашингтон“, където един самоубиец се бе вкопчил във въжетата. Беше едър мъж, може би над шейсетгодишен, вятърът шибаше крачолите на панталоните му, голите му глезени се белееха като рибешки корем на ярката светлина, а върху лицето му бе застинало замаяно изражение. Вниманието на Марино през цялото време се отклоняваше неволно към живото предаване върху плоскоекранния телевизор в другия край на стаята.
Искаше му се камерата да се задържи върху лицето на самоубиеца. Искаше да види какво има там и какво липсва. Нямаше значение колко пъти бе ставал свидетел на подобни ситуации. При всеки отчаян човек беше различно. Марино бе виждал хора да умират, беше ги виждал как осъзнават, че ще живеят, бе виждал как убиват и как ги убиват, беше ги гледал в лицата и бе забелязвал момента, в който осъзнаваха, че това е краят или не е. Изражението никога не бе едно и също. Ярост, омраза, шок, скръб, терзание, ужас, презрение, веселие, комбинация от тях или просто нищо. Толкова различно, колкото различни са хората.
Синята стая без прозорци, в която напоследък доста често идваше да рови за данни, му напомняше за Таймс Скуеър, за Найктаун26. Беше заобиколен от зашеметяващо количество образи, някои подвижни, други статични, но всички до един гигантски, върху плоски екрани и двуетажна видеостена, която се състоеше от огромни монитори „Мицубиши“, наредени един до друг. В един от квадратите се въртеше пясъчен часовник, докато софтуерът на Криминалния информационен център търсеше в над тритерабайтовата база данни някой, който да отговаря на описанието на мъжа с шапка на „ФедЕкс“. На стената стоеше негова снимка от охранителната камера, увеличена до три метра височина, а до нея — сателитно изображение на гранитната жилищна сграда на Скарпета на Сентръл Парк Уест.