— Господин генерал?
Пред него застана майор с телефонна слушалка в ръка. Генералът дори не бе забелязал приближаването му.
— Да?
Майорът закри с длан микрофона на слушалката.
— На телефона е командирът на 459-то изтребително ято от „Сеймур-Джонсън“ с въпрос, който не разбираме.
— Който е…?
— Той казва, че тяхната двойка Ф-15Е препуска с „мокри крака“ със скорост М 1.624 и иска инструкции за срещата.
Генералът го изгледа неразбиращо.
— За каква двойка изтребители става дума?
— Не знам, сър. Попитах го дали изразът „мокри крака“ означава, че те в момента се намират над океана и той потвърди. Два Ф-15Е са, но не знаех, че сме вдигали изтребители.
Генералът се намръщи и взе слушалката:
— Тук е Ралф Кини. За какво става дума, полковник?
Един старши сержант свързочник се появи откъм Звездния кабинет и зачака мълчаливо, заслушан колкото може по-дискретно в думите на шефа си.
— Къде са тези момчета и каква е заповедта им?
Още неколцина мъже и жени в командния център прекратиха работа и се обърнаха към генерала, чието изражение премина от смръщване през повдигнати вежди до пълно недоумение.
— Преследват… имате предвид „Скот еър“?
Генералът се обърна и даде знак на помощника си да приближи, след това сведе поглед и се съсредоточи върху думите на полковника отсреща.
— Знаят ли къде е?… Колко навътре в морето?… И със скорост М 1.6, казвате? Няма да могат да я поддържат дълго.
Генералът вдигна глава, за да се увери, че помощникът му е до него и закри с длан слушалката:
— Включи се и води записки.
— Слушам, сър — отвърна помощникът, втурна се към пулта и грабна слушалка.
— Не, по дяволите, не, не трябва да са въоръжени! Това вече отпадна. Сега се нуждаем от връзка. — Той погледна часовника си, обърна се към майора, а после — към сержанта свързочник. — Колко време остава?
— Двайсет и четири минути до обявената детонация, сър — отвърна мигновено сержантът.
Генералът кимна и продължи разговора с насечена, тревожна реч:
— Какъв е обсегът им? Имат ли достатъчно гориво? Окей… окей… предайте им да продължат с максимална скорост и да се опитат да установят визуално… да дадат знак… проклетите думи ми убягват, но те трябва да са във видимостта на кабината на онзи граждански самолет и да накарат онези леваци да си включат проклетите радиостанции. Опитахме всички възможни честоти, но не отговарят. Вашите хора знаят ли какво съобщение трябва да предадат?
Сержантът размаха едно листче пред генерала, но той му махна да почака.
„Президентът ви очаква, сър“ — пишеше на листчето.
— Окей, полковник, ето го сега големият въпрос. Защо ние не знаем за тези ваши момчета?… Ами, по дяволите, някой не си е направил труда да ни информира за това… каква заповед?
Генералът слуша още няколко секунди, след това закри отново слушалката и изрева на майора:
— Разбери кой, по дяволите, е заповядал полета на тези Ф-15 и не ни е информирал!
Той свали ръка от кръста си и се обърна гърбом към групата офицери, която го наблюдаваше.
— Добре, полковник, успокойте се. Ако имате писмена заповед, значи ние тук сме сгафили. Няма да е за първи път днес, по дяволите! Ние просто… ние не знаехме, че съществува такава възможност, а и тя е адски крехка.
Той кимна няколко пъти, преди да се обърне да огледа залата.
— Да, те са в сериозна опасност и може би няма да успеем да ги върнем, ако онова нещо избухне. Това е риск, който сме обмисляли, но тъй като едва сега разбрахме, че е въвлечена и командната структура, искам да останете на телефона, докато не получа последни указания от президента. Ще ви се обадя веднага.
Генералът остави слушалката и се обърна към сержанта, който току-що бе получил ново съобщение.
— Президентът в Звездния кабинет ли е, сержант?
— Беше, сър, но току-що ми съобщиха, че е зает с друг разговор.
— За колко време?
Сержантът сви рамене.