Койтър не бе споменал нищо за бомба в Кейптаун. Вечно ли щеше да е нащрек?
6.
Той нареди на шофьора си да го откара до Националната галерия.
Когато колата потегли от входа за персонала на Белия дом, дежурният офицер от тайните служби в будката на охраната отвори металната порта и махна с ръка. Колата зави по Стейт Плейс и четири минути по-късно спря пред източния вход на галерията.
Той слезе, прекоси застланата с каменни плочи пътека и се изкачи по стъпалата. Щом стигна до най-горното стъпало, се извърна назад, сякаш за да се полюбува на огромната статуя на Хенри Мур от другата страна на площада, а всъщност, за да провери дали не го следят. Не можеше да е сигурен, не беше професионалист.
Влезе в сградата и зави наляво към голямото мраморно стълбище, водещо към галериите на втория етаж, където бе прекарал много часове през младостта си. Огромните зали бяха пълни с ученици, нещо обичайно за утрините през работните дни. Когато влезе в зала 71 и видя познатите творби на Хомер, Белоуз и Хопър4, се почувства като у дома си — чувство, което никога не бе изпитвал в Белия дом. Тръгна към зала 66, за да се полюбува още веднъж на „В памет на Шоу и 54-ти Масачузетски полк“ от Огъстъс Сейнт-Годенс5.
Когато за първи път видя внушителната творба, стоя пред нея като омагьосан не по-малко от час. Но днес й отдели няколко мига.
Не можеше да устои да не спира пред изложените произведения. Това му отне още четвърт час преди да стигне до Ротондата в центъра на сградата. Бързо премина край статуята на Меркурий, спусна се надолу по стълбите, покрай библиотеката, затича се по още едни стълби надолу и пое през подземния проход, за да стигне до западното крило. Изкачвайки се нагоре по още едно стълбище, той премина под голям подвижен полилей на тавана, проправи си път през летящите врати навън от зданието и стъпи на каменната настилка отпред. Сега бе уверен, че никой не го е проследил. Скочи на задната седалка в първото такси пред колонката. Погледна през прозореца и видя колата и шофьора си в далечния край на площада.
— „Ей Ви“ на „Ню Йорк авеню“.
Таксито зави наляво по „Пенсилвания“, сетне се отправи на север по Шеста улица. Той се опита да подреди мислите си, благодарен, че шофьорът не го занимава с мнението си за правителството или президента.
Таксито зави наляво по „Ню Йорк авеню“ и намали скоростта. Той подаде банкнота от десет долара и още преди колата да е спряла, излезе на улицата и затвори вратата, без да чака рестото.
Премина под червено-зелено-бяла тента, която не оставяше съмнения за италианския произход на собственика, и бутна вратата. Необходими бяха няколко секунди, за да привикнат очите му към полумрака в заведението. С облекчение видя в далечния край на залата самотната фигура на човека, с когото трябваше да се срещне. Седеше пред малка маса и въртеше в ръцете си полупразна чаша с доматен сок. Добре изгладеният му костюм не подсказваше с нищо, че е безработен. Въпреки че мъжът имаше атлетична фигура, преждевременно оплешивялата му глава го правеше да изглежда по-стар от посочената в досието му възраст. Очите им се срещнаха и човекът кимна. Той отиде до масата и седна срещу него.
— Казвам се Анди — започна той.
— Загадката, господин Лойд, е не кой сте, а защо началникът на президентския отдел „Кадри“ би искал да ме види — каза Крис Джаксън.
— А в каква област по-точно работите? — попита Стюарт Маккензи.
Меги погледна съпруга си, знаейки колко му е неприятно да го разпитват за професионалния му живот.
Конър разбра, че Тара не е предупредила младия, влюбен в нея мъж, да не обсъжда работата на баща й.
Не си спомняше да се е наслаждавал повече на някой обяд. Риба, уловена часове преди да бъде сервирана в малкото кафене на брега. Плодове, отглеждани очевидно без изкуствени торове. Искаше му се да се надява, че бирата се изнася и във Вашингтон. Конър отпи глътка, преди да се облегне и да се загледа в сърфистите на около сто метра пред тях. Съжаляваше, че не е открил този спорт преди двадесет години. Стюарт се бе учудил колко е добър бащата на Тара, когато го видя на сърфа за пръв път. Макар Конър да му каза, че тренира два-три пъти седмично, истината бе, че поне два-три пъти на ден се качваше върху дъската.
Въпреки че никой не можеше да бъде достатъчно добър за дъщеря му, Конър трябваше да признае, че през последните няколко дни се радва на компанията на младия адвокат.
4
Хомер, Уинслоу (1836 — 1910) — американски живописец реалист; Белоуз, Джордж (1882 — 1925) — американски художник; Хопър, Едуард (1882 — 1967) — американски художник, един от представителите на попарта. — Б.ред.
5
Сейнт-Годенс, Огъстъс (1848 — 1907) — американски скулптор, автор на паметника на Линкълн в Чикаго и на др. творби. — Б.ред.