— Всеки, който е стигнал дотук, твърди, че е станала грешка — Омани поклати глава тъжно. — Мислех, че си прескочил този стадий.
— Недей да наричаш желанието ми стадий — реагира бурно Джордж. — В моя случай нещата стоят точно така. Казах ти…
— Каза ми, но в сърцето си ти знаеш, че никой не е допускал никаква грешка по отношение на тебе.
— Защото никой няма да си признае ли? Мислиш ли, че някой от тях ще си признае грешката по своя воля?… Ами тогава аз ще ги принудя.
Яростните изблици на Джордж се дължаха изцяло на месец май, на олимпийския месец. Той самият усещаше, че с това време на годината при него се връща някогашната лудост, а не можеше да я обуздае. Нямаше и желание да я обуздава. В противен случай го застрашаваше забравата.
— Бях решил да стана компютърен програмист и мога да бъда. Днес щях да съм специалист, независимо какви ги приказват ония за резултатите от анализите — заудря той с юмруци матрака. — Те грешат. Те непременно са сгрешили.
— В резултатите никога няма грешка.
— Трябва да има. Съмняваш ли се в моята интелигентност?
— Интелигентността тук няма нищо общо. За кой пореден път ти го казват? Не можеш ли да го проумееш?
Джордж се претърколи и легна по гръб, погледът му се заби печално в тавана.
— Ти какъв искаше да станеш, Хали?
— Нямах някакви конкретни планове. Мисля, че хидропониката би ми подхождала.
— Смяташе ли, че ще се справиш с нея?
— Не бях много сигурен.
Джордж никога досега не бе задавал въпроси за живота на Омани. Изведнъж му се стори странно, почти неестествено, че е било възможно останалите хора да имат някакви амбиции и да свършат тук. Специалист по хидропоника!
— Смяташе ли, че ще стигнеш до това положение?
— Не, но и тук аз съм си все същият.
— И си удовлетворен. Истински, ама съвсем удовлетворен. Щастлив си. Харесва ти мястото. И не би могъл да си някъде на друго място.
Омани бавно се изправи. Започна спокойно да оправя леглото си за сън и каза:
— Джордж, ти си тежък случай. Ти се самобичуваш, защото не искаш да приемеш фактите за самия себе си. Джордж, ти си тук, на това място, което наричаш „Дом“, но никога не съм те чувал да кажеш цялото име на този дом. Кажи го, Джордж, кажи го. После си легни и преспи с мисълта за него.
Момчето изскърца със зъби, дори ги оголи като разярено вълче:
— Не!
— Тогава аз ще го направя — изрече Омани, акцентувайки всяка сричка, след което заспа.
Джордж бе горчиво разочарован от думите му, но единственото, което можеше да направи, бе да отвърне глава от Омани.
През по-голямата част от първите си осемнайсет години Джордж Платън вървеше неотклонно към своя единствен избор — компютърен програмист. В тайфата му имаше такива, които говореха умни приказки за космонавтика, за охладителни технологии, за контрол по транспортирането и дори за административно дело. Но Джордж бе непоколебим.
Той яростно отхвърляше доводите „против“, както всеки един от тайфата му, пък и какво лошо имаше в това? Денят на образованието сияеше пред тях и бе най-великият момент от живота им. Той се приближаваше постепенно, така сигурно и непоколебимо, както следваше всеки пореден ден от календара — за Джордж той бе в първия ден от ноември в годината след осемнайсетия му рожден ден.
След този ден в тайфата се появиха и други теми за разговор. Всеки можеше да обсъжда с останалите подробности за професията си или качествата на някоя от съпругите и децата, съдбата на някой космически отбор по поло или нечий опит в Олимпийските игри. Но преди това темата за разговори бе една-единствена, тя неизменно и неуморно предизвикваше интереса им — Денят на образованието.
— Какво си избра? Мислиш ли, че ще се справиш? Ами, това не струва. Виж какво пишат, квотата е намалена. От мен да знаеш, сега е времето на логистиката…
Друг твърдеше, че е на хипермеханиката… Трети превъзнасяше науката за комуникациите… Четвърти наблягаше на Науката за гравитацията.
Особено често споменаваха съвременната наука за гравитацията. През последните няколко години, преди Джордж да достигне своя Ден на образованието, всеки говореше за нея, причината бе в усъвършенстването на гравитационния енергиен двигател.
Ширеше се твърдението, че всяка цивилизация в продължение на десет светлинни години от живота на някоя звезда джудже е залагала на най-големите си мозъци, за да има какъв да е дипломиран инженер в областта на науката за гравитацията.
Тази мисъл никога не бе занимавала съзнанието на Джордж. Сигурно е така, вероятно планетата е събирала всичките умове, които притежава. Но Джордж бе чувал също така какво се случва с една новосъздадена техника: тя претърпява множество рационализации и подобрения. Всяка година се появява нов модел, нови видове гравитационни двигатели, нови принципи на работа, на устройство. После всички тези мозъци осъзнават, че вече не са в час, изостанали са, затова новото поколение учени от последната образователна вълна ги измества. След което първата група се заема с не дотам квалифицирана работа или отлита за някой затънтен свят, който още не е достатъчно добре усвоен.