Той разтърси обезумял Джордж. Младежите се вкопчиха един в друг, политнаха към пода и започнаха да се бият, когато слухът на Джордж бе прорязан от Гласа на Съдбата:
— Хайде стига. Край вече. Прекратете.
Джордж усети в сърцето си оловна тежест, прилоша му. Полицаят сега щеше да запита как се казват, щеше да поиска документите им за самоличност, а той нямаше документи. Щяха да го разпитват и тогава това, че нямаше професия, щеше да лъсне пред всички, пред Тревелян също. И нали приятелят му боледуваше от загубата си, при завръщането си в къщи щеше да разгласи новината — за успокоение на собствените си наранени чувства.
Джордж нямаше да го понесе. Отскубна се от Тревелян и понечи да избяга, но тежката ръка на полицая го задържа за рамото:
— Остани на мястото си. Покажете и двамата документите си за самоличност.
— Аз съм Арманд Тревелян — гласът на Тревелян прозвуча дрезгав, — металург, цветни метали — междувременно търсеше документите си. — Току-що участвах в Олимпиадата. По-добре разберете за оня, полицай.
Джордж погледна към двамата, устните му бяха пресъхнали, гърлото му се бе свило.
— Господин полицай, един момент — прозвуча нечий спокоен и вежлив глас.
— Да, сър? — отстъпи полицаят.
— Този младеж е мой гостенин. Какъв е проблемът?
Джордж се огледа безумно удивен. Оказа се мъжът с посивялата коса, който седеше до него. Сивокосият кимна любезно на Джордж.
Гост? Да не е полудял?
— Тези двамата нарушаваха реда, сър — обясни полицаят.
— Имат ли някакви криминални прояви? Някакви щети?
— Не сър.
— Тогава аз поемам отговорността — възрастният мъж показа някакава малка карта на полицая и служителят на реда моментално се отстрани.
— Ама чакайте — поде възмутен Тревелян, но полицаят се обърна към него:
— Е, какво? Имаш ли някакви обвинения?
— Аз само…
— Тръгвай си. Останалите — разотивайте се.
Събралата се междувременно тълпа неохотно започна да се разпръсква.
Джордж се остави посивелият мъж да го отведе до спирката на регулярния въздухоплавател. На входа се дръпна:
— Благодаря ви, но аз не съм ваш гостенин. (Възможно ли бе да е станала някаква странна грешка?)
— Не беше, но сега вече си — усмихна се Сивата коса. — Да ти се представя, аз съм Ладислас Индженеску, дипломиран историк.
— Но…
— Хайде, няма да имаш неприятности, уверявам те. В края на краищата исках само да ти спестя някои неприятности с полицията.
— Но защо?
— Искаш да знаеш причината? Ами тогава да кажем, че ние сме почтени съграждани, ти и аз. И двамата викахме за един и същи човек, спомни си. Ние, съгражданите, трябва да се поддържаме, дори ако ни свързва само почтеността. Нали?1
И Джордж, без да вярва нито на Инджинеску, нито на самия себе си, все пак влезе в скимера. Превозното средство се издигна във въздуха преди да успее да размисли.
„Това сигурно е някой много важен — внезапно съобрази той. — Полицаят говореше много почтително с него.“
Едва сега си спомни, че пристигна в Сан Франсиско не заради Тревелян, а за да намери достатъчно влиятелен човек, който можеше да осигури преоценка на неговите способности.
Ами ако Инджинеску е именно този, който му е нужен? Дори не трябва да търси!
Кой знае дали всичко не се нареди прекалено удачно… удачно… Но Джордж напразно се самоубеждаваше. На душата му продължаваше да е тревожно.
По време на краткия полет Инджинеску поддържаше неангажиращ разговор, любезно посочвайки забележителносттите на града и разказвайки за другите Олимпиади, които е успявал да посети. Джордж го слушаше разсеяно, хъмкаше неясно, когато Инджинеску млъкваше, а през това време развълнувано следеше направлението на полето.
Ами ако изведнъж се издигнат към отвора в защитния купол и напуснат града?
Но скимерът се снижаваше и Джордж тихо въздъхна с облекчение. В града се чувстваше в по-голяма безопасност.
Скимерът кацна на покрива на някакъв хотел, точно пред вратата, и когато влязоха, Инджинеску попита:
— Нали няма да откажете да вечеряте с мен в моята стая?
— С удоволствие — отвърна Джордж и искрено се усмихна. Времето за втората закуска беше минало отдавна и стомахът му започваше да се обажда.
Ядоха мълчаливо. Навън започна да се смрачава и стените на стаята автоматично светнаха. („Вече почти цяло денонощие съм на свобода“ — помисли си Джордж.)
Когато стигнаха до кафето, Инджинеску заговори:
— Държахте се така, сякаш ме подозирахте в лоши намерения — каза той.
Джордж се изчерви и, оставяйки чашата, се опита да възрази нещо, но събеседникът му се разсмя и поклати глава.
1
На това място произведението в книжното издание прекъсва внезапно. Останалата част е мой приблизителен превод. Бел.Mandor.