2.
В края на смяната Дан Романо последва Алекс по ярко осветения коридор до фотолабораторията. Подминаха две чистачки, които миеха плочките и високо разговаряха на колониален френски.
— За онова там, в апартамента. — Дан заобиколи кофата с вода. — Дето казах, че можеш да откраднеш фотографията? Хм, извинявай, Алекс. Не знам къде ми беше умът. Не бях във форма.
— Забелязах, Дан.
— Можеш да забравиш за случилото се, нали?
— Забравих още на секундата.
Двамата завиха зад последния ъгъл и минаха през летящите врати. От стаята за проявяване остро миришеше на химикали. Утринната смяна вече беше застъпила и иззад гишето й се усмихна Джуниър Шанрахън. Малко над двадесетгодишен, Джуниър бе около метър осемдесет и седем и беше толкова широкоплещест, че изглеждаше още по-висок. Както обикновено, той носеше сини очила, бяла мрежа за коса и бяла престилка.
Винаги, когато се появяваше Александра, усмивката му ставаше по-широка и очите му сякаш проследяваха всяко нейно движение. Нервен и почтителен като хлапе, Джуниър беше влюбен до уши в нея. Алекс вече очакваше да пъхне в ръката й любовно писмо. И да я покани на танци.
— Цялата тая история с пенсионирането направо ме разкапва, Алекс. Моралът ми отиде по дяволите.
— Разбираемо е, Дан. Напълно разбираемо.
Тя започна да подрежда филмите на гишето. Всички ролки бяха в отделни пликове с информация по случая.
— Добро утро, госпожо Рафърти — поздрави Джуниър. — Как е в този чуден ден нашият Ансел Адамс8 на труповете?
— Кой е пък тоя Ансел Адамс? — Дан зяпаше мрежата за коса и сините очила на Джуниър Шанрахън.
— Известен фотограф — поясни Алекс. — Това е комплимент.
— По-скоро шега — прибави Джуниър.
— Господи, прекалено съм остарял за тези неща. Всички се майтапят, а аз вече не схващам нищо.
Джуниър взе ролките една по една и ги записа в дневника си, после ги пусна в празния слот. Тръбата ги отнесе във фотолабораторията, където вече бръмчеше проявяващият апарат.
— Нещо интересно от снощи? — Джуниър се взираше в нея през сините си очила. До ръба на мрежата на челото му пулсираше тънка веничка.
— Пак Кървавия изнасилвач — отвърна тя.
— Господи, мразя го тоя тип! Направо ми се повдига да гледам тези голи момичета.
— О, я стига, Джуниър. Ти виждаш всички трупове.
— Да не искате да кажете, че това не ви смущава? Прерязаните гърла? Разкривените трупове? Божичко, пък аз после сънувам кошмари.
— Кошмарите са съвсем естествени — каза Дан. — Това значи, че още имаш съвест. Престанеш ли да сънуваш кошмари, душата ти се е спаружила. На път си да се превърнеш в психопат.
Джуниър пусна поредния плик в тръбата и бегло се усмихна на Дан. Алекс наблюдаваше внимателните движения на големите му длани. Ноктите му бяха грижливо изрязани. Поддържано хлапе.
— Снимките ще ни трябват до довечера, Джуниър. Мислиш ли, че можеш да ги извадиш преди другите?
— За вас съм готов на всичко, госпожо Рафърти.
Алекс не виждаше очите му зад лъскавите сини шестоъгълници, но усещаше, че я гледа. Малък фокус, който изпълняваха някои мъже, осезаемо зяпане.
— И какви са най-новите ни предположения за труповете? Имате ли представа защо ги оставя в такива пози?
— Секретна информация — отвърна Дан.
— Което значи, че ако ти хрумне някое интересно обяснение, Джуниър, непременно ни го съобщи — каза Алекс.
Тя се обърна към изхода.
— Естествено, госпожо Рафърти. И ако реша случая, може би ще ме повишат и ще се махна от тая смрадлива лаборатория. Надишал съм се с толкова много химикали, че кожата ми започва да свети.
Александра отново се завъртя към него. Момчето се усмихваше.
— Ако решиш случая, Джуниър, ще се погрижим да получиш ъглов кабинет и удобно място на паркинга. По дяволите, даже ще отидем за една седмица в хотел „Делано“.
— Може ли да получа обещанието в писмен вид?
— Ще трябва да се довериш на честната ми дума.
Двамата с Дан почти бяха стигнали до ъгъла, когато Джуниър извика:
— Обещанието ще ми трябва в писмен вид!
Гласът му звучеше напълно сериозно.
След работа Александра винаги тичаше на плажа, за да прогони мислите за видяното през нощта и да се върне в собственото си тяло.
Черен сутиен за джогинг, бели шорти, боси крака. Оставяше колата си на паркинга на Аквариума и спринтираше по пустите алеи на Крандън Парк. Оттатък залива се извисяваха варовиковите небостъргачи в центъра на Маями, обгърнати от изгряващото слънце в розовозлатисто сияние, което придаваше на града приказно излъчване, вълшебен прах, искрящ на фона на хрома и лъснатото стъкло. От това разстояние, километър и половина, може би два, Маями изглеждаше величествено ведър. Нямаше я миризмата на барут, нямаше ги напрежението и опасността от дългата нощ. И през този половин час, докато всичко наоколо се обливаше в свежата слънчева светлина и прохладния вятър на новия ден, тя почти успяваше да повярва, че родният й град все още може да бъде спасен.