Ала не популярността му беше спечелила сърцето й, нито външният му вид и способностите му, аплодирани от хиляди почитатели. А отношението му към сестра му Марджи. Тя бе с една година по-малка и страдаше от остра форма на мултиплена склероза. Стан Рафърти яростно я защитаваше и излизаше от час пет минути преди звънеца, за да може да изтича до стаята на Марджи и да й помогне да се придвижи по коридора до следващия урок. Двамата се шегуваха, шепнеха си и Стан като че ли беше единствената й утеха и облекчение от болката. Вдигаше високо във въздуха всяка топка, която получеше на стадиона, и я показваше на усмихнатата Марджи. Лятото преди последната година в училище сестра му почина и Стан плака пред всички. Александра бе дълбоко трогната. Такова силно независимо момче, способно на толкова зряла топлота и искрена проява на обич.
И през първите няколко години от съвместния им живот в малкия му апартамент и по-късно в къщата на Силвър Палм всичко вървеше чудесно. И двамата бяха на деветнадесет, Стан работеше в „Бринкс“10 и помагаше на родителите й да плащат образованието на Александра в щатския университет. В спомените й това беше приятно време. Не блажено, нито ужасно романтично, но хубаво и мило. Той бе нежен любовник, почти прекалено нежен. Изглеждаше плах и уязвим. Докосваше тялото й с предпазливост, която беше детинска и изпълнена с почуда, сякаш плътта й бе от крехък кристал и можеше да го счупи при най-малката грешка. Но в известен смисъл Александра имаше нужда тъкмо от това. От мускулест бейзболист с нежни ръце, внимателни и деликатни милувки. Идеалният мъж за нейния случай.
През годините беше установила, че Стан Рафърти е изключително свестен човек. Може би понякога се държеше малко хлапашки и проявяваше егоизъм. Не се караха и рядко се сопваха един на друг. Но вече нямаше и случайни нежни докосвания — нито послания с крак и разтриване на гърба като през първите една-две години, нямаше държане за ръце в мрака, нямаше възпламеняващи целувки. Дори редовното им любене в неделя сутрин беше станало отмерено и предсказуемо като неговите спортни упражнения. Недостатъчна причина за развод, ала все по-неоснователна причина да останат женени.
Предишния месец тя бе отишла при един от психоаналитиците на управлението. Около четиридесет и пет годишна латиноамериканка, която Алекс години наред срещаше из коридорите на полицията. Държаха се приятелски, любезно си кимаха, спокойно бъбреха край чешмата. Жената я покани в кабинета си и изслуша разказа й за деветгодишния й брак. Угасването на страстта, растящата отчужденост, взаимното мълчание. Когато Александра свърши, Мария Гонзалес разсеяно гледаше листовете на бюрото си. За миг Алекс си помисли, че е задрямала.
— Мария?
Тя вдигна поглед от бележките си.
— Това ли е всичко? Не те ли бие?
— Не, не ме бие. Иначе нямаше да остана при него.
— И няма спорове, викове, хвърляне на разни неща, така ли? Не ти ли се кара, не те ли унижава по някакъв начин?
— Не, и двамата се владеем.
— Още ли го обичаш?
Алекс се поколеба за миг.
— Да — отвърна накрая тя. — Но обичта ми към него по-скоро е като към по-малък брат.
Мария махна с ръка, като че ли такива незначителни разлики не я интересуваха.
— Той обича ли те?
— По някакъв негов начин, да, предполагам.
Другата жена дълго и мълчаливо я гледа. По подобен начин през годините я бяха гледали различни автомонтьори, когато беше карала колата си на сервиз, защото е чула някакво съмнително скърцане. Те никога не го чуваха и я изпращаха със същото търпеливо, но и малко укорително изражение. Имаха си достатъчно клиенти с действителни проблеми, автомобили, които изобщо не бяха в движение.
— Лошото на Маями — докато сядаше, каза Лоутън, — е, че тук винаги е лято. Аз съм на шейсет и седем и по дяволите, копнея за истинска есен. Може би ще опитам в Онтарио. Чувал съм, че било хубаво.
— Ти си израснал в Охайо — без да вдига поглед от чинията си, отбеляза Стан. — Стар глупак.
— Престани, Стан — за кой ли път помоли Александра.