— Какво дали може?
— В нашата страна има обичай да пускаш хората да слязат от скапания асансьор, преди да се качиш. Нали разбираш? Така стоят нещата. В случай, че скапаният ти сал наскоро е стигнал до този бряг.
— Какъв сал? — попита мъжът.
— Хайде, Стан, да вървим. — Дженифър го хвана за ръката и задърпа. — Имаме важна работа, забрави ли?
Стан зяпаше момичето, може би осемнадесетгодишно, най-много двадесет. По предницата на ризата му пълзеше голяма кафява хлебарка, от която висеше зелен конец.
— Господи — изпъшка той. — Скапан град.
После закуцука към облака въглероден монооксид на паркинга. Когато се озърна назад, видя, че едрият мъж и момичето се качват в асансьора и го наблюдават, докато вратите се затварят.
— Трябва да мина през къщи и да си събера багажа — каза Дженифър. — После можем да заминем за Таос12, както бяхме решили. Ще си намеря работа и ще се грижа за теб, докато се изправиш на крака.
— Не — отвърна Стан. — Първо трябва да си върнем парите.
— Уф, Стан, откажи се. Ще постъпя в някое таоско представителство. Добре се справям с телефоните. Имам глас за тая работа. Ще се оправим. Само ние с теб и онези студени пустинни нощи.
Дженифър го поведе по редицата от коли към хондата. Тя отвори задната врата и му помогна да седне. Заобиколи отпред, качи се зад волана и запали двигателя.
— Първо ще я убия — каза Стан. — Ще я убия, ще взема парите и тогава ще заминем на запад. Край с тия глупости за хаоса. Този път ще имам план. Логичен и строг. Търси и убий. Майната му на хаоса!
Дженифър прехвърли дясната си ръка през облегалката на седалката и се завъртя, за да го погледне. Кожата на лицето й бе опъната. В гърлото й изпъкваше буца, сякаш дъвката беше заседнала. Тя понечи да отвърне нещо, после се отказа и поклати глава.
— Какво има, Джен? Хайде, казвай.
— Харесваш ли ми прическата? Честно?
— Вълшебна е, Джен. Супер е. Страхотна прическа. Изглеждаш по-красива от всякога. Великолепна коса, мама му стара. Нали? Това стига ли ти?
Тя се обърна, излезе от паркинга, зави към будката на изхода и подаде квитанцията. Докато старецът броеше рестото, Дженифър привлече погледа му в огледалото.
— Благодаря ти, Стан. Много ти благодаря.
17.
Бяха спрели на Силвър Палм авеню. Наближаваше единадесет часа, петък вечер. Известно време Стан наблюдаваше тъмната къща, после огледа улицата. Нямаше и следа от ченгета. Пустош. Беше накарал Дженифър да обикаля квартала, докато се стъмни, докато кръвта му се изчисти от адреналин и кодеин. Отбиха се да вечерят в „Макдоналдс“, след това спряха в едно кафене, откъдето Стан позвъни вкъщи. Нямаше никого. Поне никой не отговаряше. Отидоха на летището и два часа зяпаха отлитащите и кацащи самолети. После каза на Дженифър три пъти да мине покрай къщата, за да види дали някой не я наблюдава. И накрая към единадесет й нареди да спре отпред.
— Щом ти можеш да дойдеш тук, защо аз да не мога да се прибера и да си взема някои неща? Защо? Не ми се струва честно.
— Защото аз трябва да вляза вътре. Защото иначе всичко отива по дяволите.
— Уф, я стига, Стан! Няма да се завра в някоя мотелска дупка с теб за кой знае колко време, без нещата ми за баня, дрехи и така нататък. Да не мислиш, че ще се задоволя с онова малко сапунче? С него ли ще си мия косата?
— Добре, по дяволите — отвърна Стан. — Иди в някоя дрогерия и си купи каквото ти трябва. Но не се прибирай у вас. Забрави за дрехите си. Някъде по пътя ще ти купим нов гардероб. Алекс знае къде живееш, значи ченгетата вече може да са там и да чакат. Разбираш ли?
— Ами Мечо Пух? Да го зарежа ли?
— Скапаният ти котарак може сам да се грижи за себе си, Дженифър. Добре, разбра ли? Мишки, птички и прочее. Не се тревожи за проклетия котарак. Прекалено е опасно да се връщаме там.
— Ти никога не си обичал Мечо Пух. Казваше, че ти харесва, обаче аз знаех, че лъжеш.
— Виж, Дженифър, вече имаше една възможност. Но ти я прецака и изгуби парите. Оттук нататък всяка грешка ще ти струва скъпо. Иди в „Екърдс“, купи си шампоан и там каквото ти трябва и бързо се върни.
— Добре, добре — каза тя. — Ще ти покажа, че мога да съм по-бърза от жената на Майър Лански.
Дженифър отметна коса и се усмихна.
— Да не мислиш, че става лесно, Стан? Да изглеждам така? Да не мислиш, че съм родена такава?