— Аз съм изчезващ вид.
Това й хареса. Очите й проблеснаха.
— Още нямаш трийсет, нали?
— Възрастта на жената си е нейна работа.
— Двайсет и осем, струва ми се.
— Сгреши с една година. — Тя се извърна.
— Питам, защото имам слабост към двайсет и девет годишни.
— Наистина ли?
— Ако съм прекалено груб, извинявай.
Жената отново се обърна към него, измери го с поглед и взе решение.
— Имаш късмет. Аз съм на двайсет и девет.
— Прекрасно.
— Така ли ще стоиш цяла вечер? Или ще седнеш и ще се опиташ да ме омаеш с приказки?
— Бавно действам — повтори той. — Но когато набера инерция, направо съм неустоим.
Тя отпи от бирата си и продължи да го гледа.
— Аз не съм момиче за една нощ. Ако си мислиш така.
— Повече ме интересува вечността — отвърна той.
Усмивката й изгуби остротата си и тя хвърли тревожен поглед към бармана.
— Студент ли си?
— Изучавам някои неща. А ти?
Момичето го погледна. Сериозно.
— Докторантка съм по антропология. През януари е защитата ми.
Той стоеше толкова близо до нея, че тя можеше да се пресегне и да го промуши в корема, да го изкорми, да му извади червата. Ако знаеше кой е и какво иска от нея, със сигурност щеше да го направи.
— Значи си следващата Маргарет Мийд14. Затова ли си тук? Да изучаваш туземците?
Ъгълчетата на очите й се набръчкаха.
— Точно така. Странните ритуали на ухажване при северноамериканските селяндури.
— За такъв ли ме смяташ? За селяндур?
— Е, не приказваш като селяндур.
— Ти също не приказваш като каубойка.
Тя се усмихна още по-широко.
— Обличам се така, просто за да се вписвам в средата. Знаеш как е.
— Да, туземски дрехи.
— Точно така.
— Добре ли се чувстваш в този костюм?
— Не особено.
— Ами тогава трябва да го свалиш. Или да намериш някой да ти го свали.
Момичето сведе очи и се усмихна, отново отпи от бирата си и я остави настрани.
— Да сваляш жени в бар, толкова е банално. Не подхожда на интелигентен човек като теб.
— Ами, за пръв път ми е.
— О, нима? Къде обикновено търсиш жени?
— В бакалията.
— Много оригинално.
— На щанда за замразени храни. Пристигам към шест, шест и петнайсет и заставам там, като че ли не мога да избера.
— Но всъщност се озърташ за жени.
— Точно така. За някоя, която се прибира от работа, чорапогащник, костюм, и избира нещо замразено за вечеря. Самотна вечеря, така разбирам, че не е омъжена.
— И я сваляш.
— Не. Заговорвам я. Казвам й, че телешкото по бургундски е вкусно. Че много върви със сериала по телевизията. Все едно двамата водим един и същ тъжен самотен живот.
— И действа ли?
— Да.
— Самотни работещи жени. Лесна плячка — отбеляза каубойката.
— Точно така — потвърди той. — Бързо схващаш.
— Не чак толкова. Всъщност и аз съм малко бавна.
— Знам едно по-хубаво място — каза той.
— Убедена съм. Къде, в твоето жилище ли?
— Не. Наричам го моята райска градина. Тихо и красиво, пясък, вода. Лунна светлина, звезди и жасмин.
— Владея карате. Имам кафяв пояс.
— Чудесно. Можеш да ни защитаваш от лунната светлина.
Тя докосна кичура, който се спускаше до бузата й. Хвана един косъм. Жест, който той често забелязваше. Когато жените се чувстваха красиви и смятаха, че владеят положението.
— Добре, ще дойда с теб, но за малко — реши момичето. — Само за да видя тази райска градина.
— Вечерта ще свърши, когато пожелаеш. Обещавам ти.
И тя излезе от сепарето. Изправи се до него. По-висока, отколкото предполагаше. Колкото него. Подходяща.
— Е, ще ме включите ли в научната си статия, госпожо Мийд?
— Може би. Зависи.
— И от какво зависи?
— От това дали ще ме научиш на нещо, което не знам.
19.
Здраво стиснала вибриращия волан, Александра шофираше в нощта. От мрака пред нея като мишени на стрелбище се появяваха магистрални знаци и автомобилни фарове. През няколко секунди поглеждаше в огледалото и винаги, когато някой автомобил започнеше да се приближава, гърдите й се свиваха и тя затаяваше дъх, докато колата ги изпревари.