Медиите все още не знаеха за странните пози, тъй като до този момент всички, които работеха по случая, си мълчаха и не допускаха репортерите зад лентата за ограждане на местопрестъплението. Ако убиецът наистина бе жаден за слава, не беше тяхна работа да утоляват жаждата му. И разбира се, в момента, в който се разчуеше за зловещите пози, журналистите щяха с лакти да си пробиват път през тълпата и да правят полицейската работа сто пъти по-трудна.
Тя бавно обиколи стаята и я засне. Осветлението бе достатъчно. Дан беше включил всички лампи — на тавана, на масичките, флуоресцентните лампи в кухнята. Отново се наложи да презареди лентата. Алекс надписа стария филм и го прибра в чантичката на колана си. После продължи с жертвата. Красива жена със спортна фигура. Два и половина сантиметрова порезна рана на гърлото, няколко литра кръв, попила в бежовия килим. Тя засне раната и кървавото петно.
Срещу дивана имаше кожен фотьойл и кожена табуретка. Детайл от адвокатски кабинет. Две евтини маслени платна на стените, клоуни с тъжни очи и пеликан, гнездящ върху панелен блок, боклуци от магазините за туристи. Но зад дивана висеше голяма черно-бяла фотография, мъгляв дол в Евърглейдс5, обрасъл с папрати и с дебнещи под неподвижните води алигатори. Творба на човек, на когото се възхищаваше от години. Клайд Бътчър6.
Беше чела как е работил с огромния си фотоапарат и петдесет килограма екипировка насред мочурищата. Разполагал триногата, после монтирал отгоре й апарата. Два часа подготовка за една снимка — за да може да направи тези големи фотографии, изобилстващи с фини детайли. Бътчър вършеше чудеса с черното и бялото. Превръщаше чаплите и ибисите в ангели. Обгръщаше палмите и растенията с някакво вълшебство, което разкриваше зловещото изящество на тази река от трева. Нейната тишина и опасност, нейната святост.
Което нямаше абсолютно нищо общо с работата, която тя вършеше — безброй цветни снимки, отчетливи и стандартни. До тази нощ може би имаше в актива си над хиляда такива. И нито една от тях не можеше да се нарече изкуство. Тъкмо в това се състоеше същината на занаята й. Елементарност и простота. Без намеци, без субективност. Нищо, което да оспорят адвокатите на защитата. Ето какво правеше по пет нощи седмично. Обикаляше някакви стаи с педантичното безпристрастие на будистки монах. Не си играеше със светлосенки и перспектива, не дебнеше като Клайд Бътчър онзи идеален момент, в който слънчевата светлина, сенките и вълничките по водната повърхност бяха в съвършена хармония.
Нейната работа бе тъкмо обратното на изкуство. Порнографска действителност. Ако изобщо притежаваше някаква дарба, тя можеше да се нарече „наблюдателна изчистеност“. Отдръпваше се назад, виждаше, после заснемаше — безразличната чистота на факта.
— Харесва ли ти? — попита от прага Дан. — Фотографията де.
— Да. Естествено.
— Тогава си я вземи. Ще ти помогна да я свалиш.
Александра го погледна.
— Кой ще разбере, Алекс?
— Ти какво, да не си се побъркал? Няма да я взема.
— Защо?
Тя отново се обърна към снимката и въздъхна.
— Ами, първо, защото няма къде да я сложа вкъщи. Прекалено е красива. Ще трябва да изхвърля всички боклуци, дето съм ги накачулила по стените. Или да се преместя в по-хубава къща.
Дан поклати глава и си разпечата дъвка.
— Знаеш ли, Рафърти, хрумна ми нова идея за тия негови кървища.
— Не си падам по майтапите. Не и за този тип. Пощади ме.
— Това не е майтап — отвърна възрастният детектив. — Според мен като си нанася тези рани, той получава оргазъм. Нещо като заместител на сперма.
— Той няма проблем с еякулацията — възрази Алекс. — Оставил е предостатъчно семенна течност.
— Това може да е някакъв по-голям, по-приятен оргазъм. Изпразва се, убива жената, после започва да се кълца. Кръвта и спермата изтичат и скапаният изрод излита в орбита. Всички камбани бият, пищят свирки, блестят светлини и нашият човек се носи в междупланетния вакуум.
Тя го зяпна.
— Дан, може би наистина е време да се пенсионираш.
— Момчетата от патологията казват, че се кълца със стъкло, не с нож.