Мястото беше изключително диво и величествено. Горист амфитеатър, заобиколен от три страни с голи отвесни гранитни скали, се спускаше под лек наклон към билото на друг отвесен гребен, който гледаше към долината. Това беше без съмнение най-подходящото място за спиране на стан, ако такова спиране беше разумно. Но господин Оукхърст знаеше, че бяха изминали само половината път до Песъчлив бряг и нямаха нито дрехи, нито храна, за да могат да се бавят. Той накратко изтъкна този факт на другарите си с философската забележка, че е глупаво „да хвърлят картите преди играта да е свършила“. Но те имаха запас от уиски, което в това критично положение можеше да им замести храна, гориво, почивка и предвидливост. Въпреки неговите възражения не се мина много време и те бяха, кой повече, кой по-малко, под влиянието на алкохола. Чичо Били много скоро премина от войнствено настроение към вцепенение, Херцогинята зарони сълзи, а Майка Шиптън захърка. Само господин Оукхърст остана прав и облегнат на една канара, спокойно ги наблюдаваше.
Господин Оукхърст не пиеше. Пиенето пречи на професия, която изисква хладнокръвие, безстрастно и самообладание и според собствения му израз, „той не можеше да си го позволи“.
Както гледаше налягалите си другари по изгнание, той се почувствува за първи път сериозно потиснат от самотността, която дължеше на долния си занаят, на своите навици, на порочния си живот. Той се зае да почисти черните си дрехи, да си измие ръцете и лицето и така нататък неща характерни за подчертаната му спретнатост — и за миг забрави раздразнението си. Мисълта да изостави по-слабите си и по-жалки другари може би изобщо не му минаваше през ума. И въпреки всичко не можеше да не почувствува липсата на онази възбуда, която колкото и да е странно, му помагаше да запазва прочутата си спокойна невъзмутимост. Той загледа мрачните скали, които се издигаха отвесно на хиляда фута над обкръжилите го борове, злокобно заоблачилото се небе, долината долу, която вече тънеше в сянка. И изведнъж чу някой да го вика по име.
Някакъв конник бавно се качваше по пътеката. В свежото, открито лице на новодошлия господин Оукхърст позна Том Симсън от Песъчлив бряг, известен още като „Глупчото“. Беше се запознал с него преди няколко месеца при една „малка игра“ и най-хладнокръвно беше спечелил от този простодушен момък цялото му богатство, възлизащо на някакви си четиридесет долара. Когато играта свърши, господин Оукхърст дръпна младия комарджия зад вратата и се обърна към него със следните думи:
— Томи, ти си добро човече, но нищичко не разбираш от комар. Да не си се опитал пак да играеш.
След това му върна парите, избута го леко от стаята и спечели предан роб в лицето на Том Симсън.
Това пролича по момчешкото, му лице и прозвуча във въодушевения поздрав, отправен към господин Оукхърст. Бил тръгнал — каза той — към Покерова падина да си търси щастието. „Сам ли?“ Не, не съвсем сам; в същност (той се изкиска) бил избягал с Пайни Уудс. Не си ли я спомня господин Оукхърст? Пайни, дето прислужвала на масата във Въздържателното дружество? Те отдавна се сгодили, но старият Джейк Уудс бил против и затова двамата избягали и сега отивали в Покерова падина да се оженят и това е то. И били съвсем капнали, и какъв късмет било да намерят място, където да спрат, и компания. Всичко това Глупчо, изрече едно през друго, а Пайни — набито, миловидно петнадесетгодишно девойче — се показа иззад един бор, където се беше спотайвала и червила, и се доближи с коня си до своя любим.
Господин Оукхърст рядко занимаваше ума си със сантименталности, а още по-малко с приличието, но изпита смътно чувство, че сегашното положение не е много удобно. Все пак той запази самообладанието си достатъчно, за да ритне Чичо Били, който се канеше да каже нещо, а Чичо Били беше достатъчно трезв, за да усети в ритника на господин Оукхърст висша сила, която няма да допусне никакви шеги. След това господин Оукхърст се помъчи да убеди Том Симсън да не се бави повече, но напразно. Дори му изтъкна обстоятелството, че няма храна, нито необходимото за един стан. Обаче, за нещастие, в отговор на това възражение Глупчото ги увери, че имал още едно муле, натоварено с провизии и че е открил някаква недовършена колиба от трупи близо до пътеката.
— Пайни може да пренощува с госпожа Оукхърст — каза Глупчо и посочи Херцогинята, — пък аз сам ще се оправя.
И само предупредителният ритник на господин Оукхърст не позволи на Чичо Били да зареве от смях. При това положение той се почувствува принуден да се поразходи нагоре по клисурата, докато му поразмине смехът. Там разказа смешката на високите борове, като непрекъснато се пляскаше по бедрото, кривеше си лицето и си служеше с обикновените за него мръсни ругатни. Но когато се върна при другите, завари ги около огън (понеже въздухът бе странно захладял, а небето се бе заоблачило), явно подели дружески разговор. Всъщност Пайни говореше оживено, както говорят момичетата, на Херцогинята, която я слушаше с интерес и увлечение, каквито не бе проявявала от много дни насам. Глупчо се разглаголствуваше, очевидно със същия успех, с господин Оукхърст и Майка Шиптън, която бе видимо омекнала и станала дружелюбна.