— Това да не е някакъв пикник, дявол да го вземе? — подхвърли Чичо Били с прикрит присмех, като огледа идиличната група, лумналия огън и вързаните коне и мулета отпред. Изведнъж някакво хрумване проблясна през спиртните пари, замъглили ума му. Изглежда, че беше много забавно, защото го накара отново да се плесне по бедрото и да си затисне устата с юмрук.
Сенките бавно пълзяха нагоре по планината, лек ветрец полюшваше върхарите на боровете и стенеше между дългите им мрачни редици. Разнебитената колиба, позакърпена и покрита с борови вейки, бе предоставена на дамите. Когато любовната двойка се разделяше, целувката им бе непресторена, тъй честна и искрена, че сигурно можеше да се чуе над разлюляните борове. Разпуснатата Херцогиня и злобната Майка Шиптън вероятно бяха твърде много слисани, за да подхвърлят нещо относно това последно доказателство за простодушието им и затова, без да проронят нито дума, влязоха в колибата. Мъжете стъкнаха огъня, налягаха пред вратата и след няколко минути бяха вече заспали.
Господин Оукхърст спеше много леко. Призори той се събуди вкочанен и премръзнал. Когато поразбърка гаснещия огън, излезлият сега силен вятър бръсна бузите му с това, което накара кръвта да се оттегли от тях — сняг!
Той скочи на крака с намерението да събуди спящите, понеже нямаше време за губене. Но като се обърна към мястото, където беше легнал Чичо Били, откри, че го няма. В ума му проблясна подозрение, а от устните се отрони проклятие. Той изтича там, където бяха вързали мулетата — тях ги нямаше. Следите бързо изчезваха под снега.
След моментното възбуждение господин Оукхърст се върна при огъня с обичайното си спокойствие. Той не събуди спящите. Глупчо дремеше мирно, с усмивка на добродушното си луничаво лице, непорочната Пайни спеше до по-безпътните си сестри тъй мирно, сякаш пазена от небесни закрилници, и господин Оукхърст зави раменете си с одеялото, приглади мустаците си и зачака зората. Тя настъпи бавно, понесла мъгляви вихри от снежинки, които заслепяваха и объркваха очите. Малкото, което можеше да се види от гледката, сякаш по чудо се беше променило. Той погледна към долината и прецени настоящето и бъдещето с две думи: „Всичко е заснежено!“.
Грижливата проверка на наличните провизии, които за щастие бяха оставени вътре в колибата и така бяха се изплъзнали от крадливите ръце на Чичо Били, установи, че при необходимата предпазливост и благоразумие може да им стигнат за още десет дни.
— Разбира се — каза господин Оукхърст полугласно на Глупчо, — ако си съгласен да ни храниш. Ако не си — а може би е по-добре да не си — ние ще почакаме докато Чичо Били се завърне с припаси.
По някаква непонятна причина господин Оукхърст не можа да събере сили да разкрие вероломството на Чичо Били и затова изказа предположението, че се е отклонил от стана и случайно е подплашил мулетата. Той предупреди тихичко Херцогинята и Майка Шиптън, които, разбира се, знаеха истината за подлото бягство на другаря им по съдба:
— Те ще разберат истината за всички ни, ако разберат и най-малкото — добави той многозначително, — а сега няма никаква полза да ги плашим.
Том Симсън не само остави всичките си земни притежания на разположение на господин Оукхърст, но и като че ли се зарадва на перспективата за принудителното им откъсване от света.
— Ще изкараме добре една седмица тука в стана, а после снегът ще се стопи и ще се върнем всички заедно.
Жизнерадостта на младия мъж и спокойствието на господин Оукхърст заразиха другите. С помощта на борови клони Глупчо импровизира покрив за колиба, а Херцогинята показа на Пайни как да я подредят вътре с такъв вкус и такт, че простичкото девойче направо я зяпна с широко отворени сини очи.
— Сигурно сте свикнали на фини неща в Покерова падина — рече Пайни.
Херцогинята рязко се извърна, за да прикрие нещо, което накара руменина да избие през професионалния руж на бузите й, а Майка Шиптън се сопна на Пайни „да не дрънка“-. Но когато господин Оукхърст се завърна от уморителното търсене на пътеката, той чу скалите да повтарят ехото на весел смях. Той се поспря разтревожен и мислите му естествено се насочиха първо към уискито, което благоразумно беше скрил.