Снощи прилепите отново се появиха. Войниците установиха отбранителен периметър, но те бяха безброй. Налитаха със стотици, с хиляди, огромно ято, което закри небето. Трима войници бяха убити, сред тях и Коул. Стоеше точно до мен. Буквално го вдигнаха във въздуха, а после го насякоха както нажежени ножове масло. Не остана много от него, което да погребем.
Тази вечер е спокойно. В небето няма нито един прилеп. Обградихме лагера с огън, който май ги държи настрана. Дори войниците изглеждат потресени. Малцината останали от нас в момента решаваме какво да предприемем. Голяма част от екипировката ни е съсипана. Не е ясно как се е случило, но в един момент по време на снощното нападение, колан с гранати попадна в огъня, уби един от войниците, унищожи генератора и по-голямата част от вещите в палатката с екипировката. Остава ни сателитният телефон и достатъчно ток в батериите, за да поискаме евакуация. Май най-добре е всички да се разкараме оттук.
Мисля си и друго. Сега, когато си задавам въпроса дали има причина, заради която да се върна у дома, не намирам такава. Щеше да е различно, ако Лиз беше жива. Мисля, че през последната година част от мен е продължила да се преструва, че тя е заминала за известно време. Че един ден ще вдигна поглед и ще я видя, застанала на прага, с онази нейна усмивка, наклонила глава на една страна, за да не пада косата върху лицето ѝ. Моята Лиз най-после се е прибрала у дома, жадна за чаша Ърл Грей, готова за разходка до семейство Чарлз сред падащия сняг. Но вече знам, че това няма да се случи. Странно, но събитията от последните дни внесоха яснота в ума ми за случващото се с нас, за рисковете, на които сме изложени. Ни най-малко не съжалявам, че дойдох тук. Изобщо не се страхувам. Ако се окажем на ръба, мога да продължа и сам.
Пол, каквото и да стане, каквото и решение да взема, искам да знаеш, че за мен ти си невероятен приятел. Много повече дори — ти си ми като брат. Странно е да пиша тези неща, седнал на речния бряг насред боливийските джунгли, на седем хиляди километра от всичко и всички, които познавам и обичам. В живота ми сякаш е започнала нова епоха — така се чувствам. През какви странни места ни превежда съдбата, през какъв мрак ни кара да преминем.
От: lear@amedd.army.mil
Дата: вторник, 21 февруари, 5:31 часа
До: pkiernan@harvard.edu
Относно: Re: не бъди идиот, измъквай се от там, по дяволите
Пол,
Изпратихме по радиото сигнал за евакуация. Ще ни вземат след десет часа, това е определеният, важен за всички ни час. Не знам как ще оцелеем още една нощ на това място. Ние, все още здравите, решихме да използваме деня, за да се приближим към мястото. Готвехме се да теглим жребий, но се оказа, че всички искат да дойдат. Час по-късно — на зазоряване — потеглихме. Може би все още имаше какво да се спаси от бедствието. Малко добри новини: явно Тим прескочи трапа. Температурата му поспадна и макар все още да е неконтактен, кървенето спря и кожата му има по-добър вид. По мое мнение, както и това на останалите, е прекалено рисковано.
Знам, че твоят бог е науката, Пол, но ако не искам прекалено много от теб, би ли се помолил за нас? За всички ни.
От: lear@amedd.army.mil
Дата: вторник, 21 февруари, 11:16 часа
До: pkiernan@harvard.edu
Относно: Вече знам защо войниците са тук.
Три
Разположен върху четири хиляди акра от влажната територия на Източен Тексас, сред борова гора и ниска тревиста растителност, напомнящ повече на огромен парк около корпоративна сграда или около голямо държавно висше училище, затворът Полунски към Тексаския департамент по криминални престъпления, известен още като Теръл, означаваше само едно: ако сте осъден за углавно престъпление в щата Тексас, ще умрете на това място.
Онази мартенска сутрин Антъни Лойд Картър, затворнически номер 999642, осъден на смърт с инжекция за убийството на майка на две деца на име Рейчъл Ууд от Хюстън, чиято поляна пред дома ѝ косял всяка седмица срещу 40 долара и чаша студен чай, пребиваваше в Административното крило на изолатора на затвора Теръл вече хиляда триста трийсет и два дни. Далеч по-малко от едни, повече от други, не че според Картър времето щеше да окаже особена разлика върху хода на събитията. За продължителен престой нямаше награди. Хранеше се сам, правеше упражнения сам, взимаше си душ сам и седмицата му се виждаше равна на ден или месец. Единственото събитие, което имаше да се случва, щеше да настъпи в деня, в който на вратата на килията ще се появят надзирател и свещеник и той ще поеме към помещението, където се поставяше инжекцията. Този ден не беше далечен. Имаше право да чете, но четенето открай време му се опъваше, затова престана да се главоболи с книги. Килията му представляваше бетоново помещение с форма на кутия и размери два на три метра, с прозорче и метална врата с процеп, достатъчно широк, за да провре ръце през него — и толкова. Повечето време просто лежеше на леглото с лишено от мисли като празна кофа съзнание. Половината от времето не беше сигурен дали спи, или е буден.