Ейми, Ейми, Ейми.
По заповед на ген. Травис Гълън, изпълняващ ролята на главнокомандващ армията и върховен командир на Източната Карантинна зона и Негова чест Джордж Уилкокс, кмет на град Филаделфия:
Всички малолетни деца на възраст между четири (4) и тринайсет (13) години, които пребивават в незаразените области, ОТБЕЛЯЗАНИ СЪС ЗЕЛЕНО, в границите на град Филаделфия и трите окръга западно от река Делауеър (Мотомъри, Делауеър, Бакс), да се регистрират задължително в държавната компания за междуградски железопътен транспорт АМТРАК, на гарата на 30-а улица за незабавно евакуиране.
• свидетелство за раждане, осигурителна карта или валиден американски паспорт;
• свидетелство за местожителство, като сметка за комунални услуги на името на родителите или на законен настойник, или валидна карта на бежанец;
• валиден имунизационен картон;
• настойник, който да присъства на процедурата по евакуацията.
• пакет с лични вещи, с размери 56 х 36 х 23 см. ЗАБРАНЕНИ СА НЕТРАЙНИТЕ МАТЕРИАЛИ (храна и вода ще бъдат осигурени във влака);
• спални чували или постелки.
• огнестрелни оръжия;
• ножове и предмети с остриета, по-дълги от 7 сантиметра;
• домашни любимци;
• забранено е влизането на родители и настойници в АМТРАК, при гарата на 30-а улица;
• по възпрепятстващите евакуацията ЩЕ СЕ СТРЕЛЯ;
• при опит за качване на влаковете на лица без право на това ЩЕ СЕ СТРЕЛЯ.
Осемнайсет
От Дневника на Сара Фишър („Книга на Сара“)
Представена на Третата световна конференция по Северноамериканския период на карантина
Център за изучаване на човешките култури и конфликти
Университетът на Нови Южен Уелс, Индо-Австралийска Република
16-21 април 1003 Сл.В.
[Начало на откъса]
… беше хаос. И след толкова години е невъзможно да се забрави подобна гледка: хиляди хора, обзети от страх, притиснати към оградите, войниците и кучетата се опитват да ги успокоят, във въздуха се носят изстрели. Аз съм на не повече от осем години и държа куфарчето си, което мама ми опакова предишната вечер, докато през цялото време плачеше, защото знаеше какво означава. Знаеше, че ме изпраща и повече никога няма да се видим.
Скокливите бяха превзели Ню Йорк, Питсбърг, окръг Колумбия. Почти цялата страна, доколкото помня. Имах приятели в тези градове. Много неща не знаехме. Не знаехме какво се е случило в Европа, Испания ти Китай, но бях чула татко да разказва на други мъже на улицата как там вирусът действал различно, просто избивал всички, затова предполагам, че в този момент Филаделфия е последният град с хора в целия свят. Бяхме остров. Когато попитах мама за войната, тя ми каза, че скокливите някога са били хора като нея и като мен, но са били заразени. И аз бях болна, затова страшно се изплаших от думите ѝ, разревах се, помислих, че някоя сутрин ще се събудя и ще убия нея, татко и братовчедите си, както правеха скокливите. Тя ме прегърна и ми каза, не, Айда, това е друго, ти изобщо не си болна от това, сега се успокой и спри да плачеш, и се успокоих. Но дълго време не разбирах защо има война и войниците се появяват, ако хората се свлекат долу с хъркане или някакъв подобен звук от гърлото.
Наричахме ги скокливите. А не вампири, макар да бях чувала и тази дума. Братовчедът Терънс ми каза, че са такива. Показа ми ги в един негов комикс, но когато попитах татко за това и му показах картинките, той ми обясни, че не било така, вампирите били измислени, красиви хора в костюми, шапки и с обноски, а тези са истински, Айда. Не говорим за измислица. Наричат ги по най-различен начин, разбира се, хвърчащите, пушеците, пиячите, виралите и други подобни, но ние ги наричаме скокливите заради начина, по който нападат хората. Скачат отгоре им. Татко каза, че няма значение как ги наричаме, те си остават все същите копелета. Не се показвай навън, както казва армията, Айда. Учудих се, че говори така, защото татко е църковен настоятел в Американската методистка епископална църква и не го бях чувала да използва подобни думи. Най-страшно беше нощем, особено онази зима. Лампите вече не светеха както преди. Храна нямаше, освен тази, която ни даваха войниците, нямаше отопление, освен ако човек не намереше нещо, което да изгори. Слънцето залязваше и усещахме как страхът връхлита отгоре ни, захлупва ни като с капак. Не знаехме дали това няма да е нощта, в която скокливите ще ни нападнат. Татко беше заковал прозорците на къщата ни, по цели нощи седеше на кухненската маса с пистолет, на светлината от свещта, заслушан в радиото, може би си пийваше по малко. По време на службата си в Корпуса на морската пехота бил радист и разбираше от тези неща. Една вечер влязох в кухнята и го заварих да плаче. Ридаеше, заровил лице в шепи. Сълзите се стичаха по лицето му. Не знам какво ме е събудило, може би съм го чула, че плаче. Силен мъж беше моят татко и се засрамих, че съм го заварила в такова състояние. Казах, татко, какво има, защо така плачеш, изплаши ли се от нещо? А той поклати глава и ми отвърна, Бог вече не ни обича, Айда. Може да е заради нещо, което сме направили. Но той не ни обича. Той е високо и ни е изоставил. Тогава влезе мама и му каза, спри се, Мънроу, пиян си, и ме отпрати в леглото. Така се казваше татко, Мънроу Джаксън Трети. Майка ми се казваше Анита. Тогава не знаех, но може би в онази нощ, в която го сварих да плаче, той е чул за влака. Може да е плакал и по друга причина.