Не помня какво се случи с баща ми. Някои неща се изтриват от паметта, защото разумът не иска да се връща към тях, щом веднъж са приключили и са си отишли. Помня една жена, която имаше котка в кутията, и войник, който я питаше, госпожо, къде си мислите, че отивате с тази котка, а после събитията се случиха много бързо и вярвате или не, но войникът я застреля на място. Последваха и други изстрели, хората се дърпаха и блъскаха, пищяха, с татко ни разделиха. Когато посегнах към ръката му, него вече го нямаше. Тълпата се движеше като река и течението ѝ ме влачеше. Беше ужасно. Хората крещяха, че влакът не бил пълен, но все пак потеглял. Както можете да предположите, изгубих куфара си и си мислех за това, как съм изгубила куфара си и как татко здраво ще се ядоса заради това. Непрекъснато ми повтаряше, внимавай за вещите си, Айда, не бъди небрежна. Работим много, за да ги имаме, затова не се отнасяй към тях пренебрежително. Мислех, че съм загазила като никога, задето съм изгубила куфарчето, когато нещо ме прикова към земята и когато се изправих, видях, че около мен всички са мъртви. Имаше и едно момче, което познавах от училище. Викахме му Винсънт Дъвката, така го наричахме, защото все си навличаше беди, понеже обичаше да дъвче дъвка и непрекъснато беше с дъвка. Сега обаче имаше дупка в дясната част на гърдите си и лежеше по гръб на земята в локва кръв. От гърдите му кръвта продължаваше да изтича на малки мехурчета, като сапунена пяна във вана. Помня, че през ума ми мина, това е Винсънт Дъвката, който лежи там мъртъв. Куршум е пронизал тялото му и го е убил. Никога повече няма да се движи и да дъвче дъвка, нито пък да направи друго нещо, завинаги ще остане да лежи на това място с този незаличим от паметта израз на лицето.
Стоях още на моста над влака, хората започваха да скачат отгоре му. Всички пищяха. По тях стреляха много хора, някой им беше казал да стрелят по всички, без значение. Погледнах над ръба и видях струпаните трупове като дънери за огън, навсякъде имаше кръв, толкова много кръв, сякаш светът е получил пробойна.
Някой ме вдигна. Помислих, че е татко, най-накрая ме е намерил, но беше друг мъж. Дебел бял мъж с брада. Грабна ме през кръста и се затича към другата страна на моста, където имаше нещо като пътека сред бурените. Намирахме се на стената над линията, мъжът ме улови за ръце и ме провеси надолу, а аз си помислих, че ще ме пусне и аз ще умра като Винсънт Дъвката. Вдигнах поглед към мъжа. Никога няма да забравя очите му. Това бяха очите на човек, който знае, че вече е мъртъв. Този поглед заличава възрастта, хората вече са нито млади, нито стари, нито бели, нито черни, нито жени, нито мъже. Крещеше, някой да я вземе, някой да вземе това момиченце тук. Тогава някой се протегна и ме сграбчи за краката, дръпна ме и след това се озовах във влака, който се движеше. Там някъде вътре ме обхвана мисълта, че повече няма да ги видя никога, нито мама, нито татко, нито някой от хората, които познавах до този ден.
След това спомените ми са по-скоро усещания, отколкото случки. Помня как децата плачеха от глад, заради тъмното, жегата и миризмата на наблъсканите едно до друго тела. Отвън до нас стигаха изстрелите и усещахме през стените на вагоните топлината на пожарите, покрай които минаваше влакът, сякаш целият свят беше обгърнат от пламъци. Толкова се бяха нажежили, че при допир изгаряха ръката. Някои от децата нямаха повече от четири години, бяха почти бебета. Имахме двама Стражи във вагона с нас, мъж и жена. Хората мислят, че Стражите са били от армията, но всъщност се числяха към ФАИС. Помня, че го пишеше с жълти букви на гърба на якетата им. Татко имаше познати от Ню Орлиънс, където израснал преди службата в армията и винаги казваше, че ФАИС4 означава „ФАНИ АПНИ И СЕ СТЕГНИ“. Не помня какво се случи с жената, но мъжът беше Първо семейство, един от Чоу. Ожени се за друга жена Стража, а след смъртта ѝ имаше още две други съпруги. Една от тях беше Мейзи Чоу, бабата на старата Чоу.
Влакът не спираше. При никакви обстоятелства. От време на време чувахме силен взрив и вагонът се разклащаше като лист от вятъра, но продължавахме да се движим. Един ден жената излезе от вагона, тръгна назад по влака, за да помогне на други деца и се върна разплакана. Чух я да казва на мъжа, че другите вагони зад нас вече ги нямало. Влакът бил така построен, че ако скокливите проникнат в един от вагоните, да го откачат и заради това сме чували онези взривове. Тогава някой вагон се откъсвал. И до ден-днешен не искам да мисля за тези вагони и децата в тях. Затова няма да пиша нищо повече за тях.
4
От англ. FEMA, Federal Emergency Management Agency — Федерална агенция по извънредните ситуации. — Б.р.