Вече не можеше ясно да си спомни лицата на родителите си. Това си отиде най-напред, споменът за лицата им го напусна до дни. Когато мислеше за тях, не ставаше дума за нещо, което е видял, а за нещо, което е почувствал — вълна от спомени за усещания, които нахлуваха у него като вода. Нежният глас на майка му и ръцете ѝ, бледи и с фини кости, но същевременно силни, докато се приготвяше да отиде на работа в Лечебницата, докосваше едно или друго, осигуряваше удобство, доколкото ѝ е възможно; проскърцването на бащините му ботуши, които изкачваха стълбата на пътеката на Стената в нощта, в която Питър тичаше между постовете, и начина, по който беше минал зад него, като му даде да разбере, че е там, само с ръка, поставена на рамото му; топлината и енергията на дневната в дните около Дългите походи, когато баща му, чичо му и другите мъже се събираха да планират маршрутите си и по-късно гласовете им, докато пиеха шайн6 на площадката посреднощ и си разказваха истории за видяното из Земите на мрака.
Това искаше Питър: да се почувства част от тях. Да бъде един от мъжете, поели на Дълъг поход. Но си знаеше, че никога няма да се случи. Заслушан от леглото си в гласовете на верандата, в плътните мъжки гласове, знаеше, че никога няма да е един от тях. Нещо липсваше. Не можеше да го нарече с име, не беше и сигурен, че липсва. Не беше точно смелост, нито умението да се предаваш, макар че и те бяха намесени. Единствената дума, която му хрумваше, беше широта; такива бяха мъжете от Дългите походи. И когато дойдеше време едно от момчетата на Джаксън да се присъедини към тях, Питър си знаеше, че баща му ще извика Тео пред портата. А той щеше да остане.
Майка му също го беше разбрала. Неговата майка, която така стоически беше понесла нещастието на баща му, а накрая и последното му заминаване, истината за което всички знаеха, но никой не се осмеляваше да изрече; неговата майка, която, след като ракът ѝ беше отнел всичко, не беше изрекла и една лоша дума против баща им, задето ги е оставил. Има нужда от време за себе си сега. Лято беше, както и сега, дните бяха дълги и нажежени от пек, когато легна болна. По онова време Тео вече беше Пълноправен Страж, все още не беше Капитан, но и това щеше скоро да стане. Задължението да се грижи за майка им падна на Питър, който седеше до нея ден и нощ, помагаше ѝ да се храни и облича, дори да се къпе, неловка близост, която и двамата понасяха просто по необходимост. Тя можеше да отиде и в Лечебницата, обикновено така се правеше. Но майка му беше Първа сестра и ако Прудънс Джаксън искаше да умре у дома, в леглото си, никой нямаше да ѝ възрази.
Когато и да се върнеше мислено Питър към онова време, към дългите му дни и безкрайни нощи, то му се струваше период от живота, от който така и не се беше отделил. Напомняше му история, разказана от Учителката, за една костенурка, която стигнала до стена. Всеки път, щом костенурката тръгвала напред, разстоянието намалявало наполовина и така ставало ясно, че костенурката никога няма да стигне целта си. Така се чувстваше Питър, докато наблюдаваше как майка му умира. В продължение на три дни тя се беше унасяла и пробуждала от трескав сън, рядко промълвяваше по някоя дума, отговаряше само на най-простите въпроси. Отпиваше по няколко глътки вода и толкова. Санди Чоу, дежурната сестра, дойде на посещение онзи следобед и каза на Питър да е готов. Стаята беше притъмняла, светлината от прожекторите процеждаше пъстра сянка от дървото пред техния прозорец. По бледото ѝ чело беше избила пот; ръцете ѝ — ръцете, които Питър с часове беше наблюдавал в Лечебницата, как грижливо вършат работата си — лежаха безжизнено до нея. След здрачаване Питър не беше излизал от стаята, страхуваше се, че тя ще се събуди и ще е сама. Оставаха ѝ няколко часа, Питър знаеше. Санди му го каза. Внушаваше го именно покоят на ръцете ѝ, които лежаха на одеялата, всичките ѝ грижи по пациентите ѝ бяха приключили.