Той бързо отмести цевта.
— Да знаеш, че съм малко изненадан. Мислех, че не вярваш в такива неща.
Тя сви рамене.
— Не вярвам много. Лигави са, шумни и те правят много самоуверен. — Подаде му пълнител за торбичката на кръста му. — От друга страна, пушеците им имат голямо уважение, стига да се справяш както трябва. — Тя потупа с пръст по гръдната си кост. — Един изстрел, в уязвимото място. На по-малко от три метра за лигавщини нямаш време, но не разчитай на това.
— Използвала си тези оръжия и преди, нали.
— Казвала ли съм го?
Питър разбра, че не бива да настоява. Шест сандъка с бойни пушки. Как изобщо е устояла Алиша?
— И чии са тези оръжия?
— Откъде да знам? Доколкото виждам, са собственост на Корпуса на морската пехота на Съединените щати, както пише на сандъка. Спри да задаваш въпроси и да вървим.
Те отново минаха през капака и се заизкачваха. Усети как с всяко стъпало нагоре температурата се покачва. На десет метра стигнаха малка платформа със стълба. На тавана над главите им имаше друг капак. Алиша остави фенера на платформата, повдигна се на пръсти и започна да върти колелото. И двамата бяха плувнали в пот, въздухът беше твърде застоял и влажен за дишане.
— Заял е.
Протегна се, за да ѝ помогне. Механизмът се освободи с ръждиво проскърцване. Две завъртания, три — капакът увисна на пантите си. През отвора нахлу хладен въздух като поток от вода, миришеше на пустиня, суха хвойна и мескит7. Отгоре Питър виждаше само черен мрак.
— Първо аз — каза Алиша. — Ще те извикам отгоре.
Чу стъпките ѝ да се отдалечават от отвора. Напрегна слух, но не чу нищо повече. Бяха някъде на покрива, никакви прожектори не ги защитаваха. Преброи до двайсет, трийсет. Дали да я последва?
Тогава лицето на Алиша се показа над него, надвесено над отворения капак.
— Остави фенера тук. Всичко е чисто. Хайде.
Изкачи стълбата и се оказа в малко ниско пространство с тръби и клапани и още кутии, наредени до стените. Затаи дъх, даде възможност на очите си да се приспособят. Стоеше с лице към отворена врата. Пое дълбоко въздух и тръгна напред.
Излезе сред звездите.
Първо го удари в дробовете, изкара въздуха от гърдите му. Чувство на чиста физическа паника, сякаш е стъпил в нищото, в самото нощно небе. Коленете му се огънаха, заразмахва свободната си ръка във въздуха, търсеше за какво да се залови, да усети форма и тежест, действащите измерения на заобикалящия го свят. Небето над него беше свод от тъмнината и навсякъде имаше звезди!
— Питър, дишай! — каза Алиша.
Беше до него. Осъзна, че ръката ѝ лежи на рамото му. В мрака му се струваше, че гласът на Алиша идва едновременно от много далече и много близо. Послуша я, остави дълбоките глътки нощен въздух да изпълнят гърдите му. Малко по малко очите му привикнаха. Вече различаваше ръба на покрива, който политаше към нищото. Бяха на югозападния ъгъл, разбра той, близо до комина.
— И какво мислиш?
За един дълъг, тих момент, той остави очите си да обхождат небето. Колкото по-дълго гледаше, толкова повече звезди се появяваха пред него, просветваха в тъмнината. Това бяха звездите, за които му беше говорил неговият баща. Звездите, които беше наблюдавал по време Дългите походи.
— Тео знае ли?
Алиша се засмя.
— Дали Тео знае какво?
— Капакът. Оръжията — Питър безпомощно сви рамене. — Всичко.
— Никога не съм му ги показвала, ако това имаш предвид. Предполагам, че Зандър знае, понеже познава всяко кътче от това място. Но никога не ми е споменал и дума за него.
Очите му се вгледаха в лицето ѝ. Изглеждаше някак различна в тъмното: същата Алиша, която познаваше, но и различна. Разбираше какво е сторила. Запазила го беше за него.
— Благодаря.
— Не започвай да си въобразяваш, че сме приятели или разни подобни. Ако Арло се беше събудил първи, щях да стоя тук с него.
Не беше истина и той го знаеше.
— Въпреки това — каза той.
Поведе го към ръба на покрива. Обърнаха се към север, към долината. Нямаше и повей от вятъра. От другата страна, на фона на небето, се очертаваше силуетът на планините като огромна грамада, издигната към проблясващия предел на звездите. Заеха позиции, легнаха един до друг по корем на бетона, все още нагрят от жегата през деня.
— Ето — Алиша посегна към торбичката си. — Искаш ли един?
Мерник за нощно виждане. Показа му как да го монтира към пушката и да нагласи увеличението. Питър намести окото си към визьора и видя околностите от храсталаци и скали, всичките окъпани от бледозелена светлина, с двете тънки резки на координатната система, които разполовяваха зрителното му поле. На дъното на мерника видя датчик: 212 метра. Числата се увеличаваха или намаляваха, докато насочваше пушката наляво и надясно. Невероятно.
7
Мескит,