Когато през 70–те години на XX в. Австралия предоставя независимост на Папуа Нова Гвинея, а Великобритания – на Соломоновите острови, те изграждат модерно управление в стил „Уестминстър", при което гражданите гласуват за членове на парламента на редовни многопартийни избори. В Австралия и Великобритания политическият избор е между една лявоцентристка Лейбъристка партия и една Консервативна партия (Либералната партия в Австралия, торите във Великобритания). Избирателите, общо взето, вземат решения въз основа на идеологията и политиката (например в зависимост от това дали искат повече държавни протекции или повече пазарно ориентирани политики).
Когато тази политическа система бива присадена в Меланезия обаче, това довежда до хаос. Причината е, че повечето избиратели в Меланезия не гласуват за политически програми; те подкрепят по–скоро своя Голям мъж и своя уанток. Ако Голям мъж (или понякога Голяма жена) бъде избран в парламента, новият депутат ще използва своето влияние да насочва държавни ресурси към уантока, за да подпомогне своите привърженици с неща като такси за обучение, погребални разходи или строителни проекти. Независимо от съществуването на национално правителство с всички атрибути на суверенната власт като знаме и армия малцина меланезийци имат усещането за принадлежност към по–голямата нация или за част от една общност извън техния уанток. В парламентите на Папуа Нова Гвинея и Соломоновите острови няма политически партии; те се състоят от отделни лидери, като всеки от тях се стреми да осигури колкото е възможно повече свинско месо за близкия си основен кръг от поддръжници.
Племенната социална система в Меланезия възпира икономическото развитие, тъй като възпрепятства възникването на съвременни имуществени права. Както в Папуа Нова Гвинея, така и на Соломоновите острови над 95% от земята се владее по силата на т.нар. обичайно право на земеползване. В съответствие с неговите правила собствеността е частна, но се владее неофициално (т.е. без юридическа документация) от групи от родственици, които имат както индивидуални, така и колективни права над различни поземлени участъци. Собствеността има не само икономическо, но и духовно значение, тъй като мъртвите роднини се погребват в определени места на земята на уантока и техните духове продължават да обитават това място. Никой в уантока, включително Големият мъж, няма изключителното право да отчуждава правото на собственост върху земята в полза на външно лице.Ако минна компания или компания за палмово масло иска да ѝ бъде предоставена концесия, трябва да преговаря със стотици, а понякога и с хиляди земевладелци, а според обичайните норми не съществува никакъв срок на давност по отношение на поземлените претенции.
Според мнението на много чужденци поведението на меланезийските политици прилича на политическа корупция. Но от гледна точка на традиционната племенна социална система на островите големите мъже просто вършат онова, което са вършили винаги – преразпределят ресурси между своите родственици. С тази разлика, че вече те имат достъп не само до прасета и черупкови пари, но и до приходите от концесиите за въгледобив и дърводобив.
Да прелетиш от Порт Морсби, столицата на Папуа Нова Гвинея, до Кеърнс или Бризбейн в Австралия отнема само няколко часа, но при този полет човек прекосява в известен смисъл няколко хилядолетия на политическо развитие. Обмисляйки политическите предизвикателства за развитието на Меланезия, започнах да си задавам въпроса как дадено общество е осъществило прехода от племенно към държавно организирано общество, как обичайното право е еволюирало до съвременните имуществени права и как са възникнали официалните правни системи, които зависят от прилагането им от своего рода трето лице, каквото не съществува в традиционна Меланезия. По–нататъшните ми размишления обаче ме наведоха на мисълта, че може би е твърде самонадеяно да смятаме, че съвременните общества са изпреварили толкова много Меланезия в развитието си, след като големи мъже – или, с други думи, политици, които разпределят ресурси между своите родственици и поддръжници – срещаме на всяка крачка в съвременния свят, включително и в Конгреса на САЩ. Ако под политическо развитие подразбираме движение отвъд родствените връзки и субективната политика, би трябвало да дадем обяснение защо тези практики са оцелели на много места и защо привидно модерни системи често са се връщали към тях.
Отговорите на много от тези въпроси така и не успях да открия в „Политическият ред в променящите се общества“; преразглеждането на темата на Хънтингтън се нуждае от съществено изясняване на тази предистория.