Друг пример е Индия, изключително успешна демокрация от обявяването на нейната независимост през 1947 г. – забележително постижение предвид нейната бедност, етническо и религиозно многообразие и огромни размери. (Защо един по–обстоен исторически преглед на политическото развитие на Индия би следвало да намали изненадата ни е предмет на глави 10–12.) Въпреки това индийската демокрация подобно на производството на колбаси[7] изглежда все по–малко привлекателна, колкото повече я опознаваме. Срещу почти една трета от индийските законодатели например са предприети наказателни производства, някои от които за тежки престъпления като убийство и изнасилване. Индийските политици често практикуват открита форма на политически патронаж, при която се търгуват гласове за политически услуги. Капризността на индийската демокрация създава големи проблеми на правителството при вземането на важни решения по въпроси като инвестирането в мащабни инфраструктурни проекти. А в много индийски градове бляскави центрове с превъзходни постижения в областта на високите технологии съществуват в непосредствена близост с бедност от африкански тип.
Очевидният хаос и корумпираността на демократичните политици в Индия често биват сравнявани с бързото и ефективно вземане на решения в Китай. Китайските владетели не са ограничавани нито от върховенство на правото, нито от изисквания за демократична отговорност; ако те решат да построят огромен язовир, да сринат квартали, за да отворят място за магистрали или летища, или да приемат бърз пакет от икономически стимули, могат да направят това много по–бързо, отколкото демократична Индия.
Четвъртият съществен източник за политическо безпокойство е свързан с икономиката. Съвременният глобален капитализъм се е доказал като продуктивен и създаващ благополучие отвъд мечтите на всеки човек, живял преди 1800 г. В периода след нефтените кризи през 70–те години на XX в. размерът на световната икономика нарасна почти четирикратно, а благодарение на отвореността към търговия и инвестиции голяма част от населението на Азия се присъедини към развития свят. Все пак глобалният капитализъм така и не е намерил начин да избегне високите нива на волатилност особено във финансовия сектор. Глобалният икономически растеж страда от периодични финансови кризи, които разтърсват Европа в началото на 90–те години, Азия през 1997–1998 г., Русия и Бразилия през 1998–1999 г. и Аржентина през 2001 г. Тази неустойчивост достига апогея си – може би напълно заслужено – с голямата криза в родината на глобалния капитализъм САЩ през 2008–2009 г. Свободните пазари са необходими за насърчаване на растежа в дългосрочен план, но те не се саморегулират, особено когато става въпрос за банки и други големи финансови институции. Нестабилността на системата е отражение в последна сметка на политически провал или с други думи на неуспеха да се осигури достатъчен регулаторен контрол както на национално, така и на международно ниво.
Кумулативният ефект от тези икономически кризи не подкопава задължително доверието към пазарната икономика и глобализацията като двигатели на икономическия растеж. Китай, Индия, Бразилия и много други т.нар. страни с нововъзникващи пазари продължават да се представят добре икономически благодарение на участието си в глобалния капитализъм. Но е очевидно, че политическата задача по намиране на правилните регулаторни механизми за обуздаване на волатилността на капитализма все още не е решена.
Този въпрос ни насочва към една много важна, но често пренебрегвана причина за загрижеността относно бъдещето на демокрацията. Политическите институции се развиват, често бавно и мъчително, с течение на времето, тъй като човешките общества се стремят да се организират, за да подчинят своята околна среда. Но политически упадък възниква, когато политическите системи не успяват да се приспособят към променящите се обстоятелства. Съществува нещо като закон за съхраняване на институциите. По своята същност човешките същества са животни, които следват определени правила; те са родени, за да се съобразяват със социалните норми на своята среда и консолидират тези правила често с трансцендентен смисъл и значение. Когато околната среда се променя и възникват нови предизвикателства, често настъпва разрив между съществуващите институции и текущите нужди. Тези институции са подкрепяни от огромен брой непоклатими заинтересовани кръгове, които се противопоставят на каквато и да било фундаментална промяна.