— Вече бях започнал да се съмнявам, че са просто слух — каза Тута, когато ни поведе извън града, към реката. — Мнозина бяха чували за нубийците, но малцина ги бяха виждали. Бях сигурен, че по някое време са живели в Тива. Но дали са още тук? Никой не знаеше. Оправдавам се, разбира се, защо се забавих толкова.
— Справи се добре, Тута — отвърна ласкаво Ая.
— Е, благодаря за похвалата — усмихна се лъчезарно Тута, наясно, че Ая не хвали никого незаслужено; в отговор тя също го възнагради с усмивка.
По пътя с Ая търсехме с поглед бивака на нубийците. Тута обаче ни изведе от града и напряко през тръстиките стигнахме до кей на речния бряг. Лодкарят бе стар познат на Тута, съдейки по разменените поздрави.
Без много приказки лодкарят ни преведе през водата, бутайки лодката с прът. Стъпихме на малък кей на другия бряг и се озовахме в некропол, откъдето душите на мъртвите поемат своя път към Дуат.
Тута сбърчи чело. Това беше нова територия и за него. Тръгнахме през некропола, докато стигнахме до подземна гробница.
Хапейки долната си устна, Тута посочи, че това е мястото. После застана встрани, сякаш очакваше двамата с Ая да се втурнем надолу.
Погледнахме го смаяни.
— Тук ли е? — попитах.
Той кимна.
— Но… не е възможно.
— Тук са — настоя Тута.
— Откъде знаеш? — усъмни се Ая.
Огледах се. Гробницата изглеждаше както повечето наоколо, вкопана в самия пейзаж; единствено четвъртитият отвор издаваше човешка намеса.
Не, всъщност имаше и друго. Показа ми го Тута. От отдалечена пролука в земята излизаше дим.
— Подслушвах — прошепна той. — Наистина са тук. Неколцина.
Все още не можех да повярвам.
— Как е възможно? — заекнах. — Да заживеят тук? Не е… Не е правилно.
— Ужасно е — съгласи се Тута.
— О, глупости! — сряза ни Ая. — Чий е гробът, Тута?
— Нямам представа — сви рамене той, но понеже тя бе задала въпроса, все пак се помъчи да отговори: — Може би е…
— Ничий, нали? Не биха се нанесли при мъртвец.
Озърнах се трескаво да проверя има ли надписи по стените край нас. Не видях нищо. Ала не се почувствах по-добре.
— Въпреки това — промърморих — да живеят тук е…
Ая ме прекъсна с лека усмивка и огледа околността. Приемаше всичко далеч по-хладнокръвно от мен. Разбира се.
— Какво е? Светотатство? Не, на мен ми изглежда съвсем логично. Единствено тук никой не би ги потърсил. Никой освен Тута изглежда…
Ая сложи край на спора. Каквито и да бяха чувствата ми, трябваше сам да ги преработя.
Тута от своя страна бе доволен от всякакъв развой на събитията, щом включва похвала от страна на Ая. Когато се върнахме до входа на гроба, той все още се усмихваше широко с поруменяло лице.
— Какво ще правим сега? — попитах.
Дали бяха тук? И имаше ли някаква нищожна вероятност татко да е с тях?
— Не знам — призна Тута.
— Може да не ни пуснат да влезем — казах.
— Дори да ни пуснат, откъде знаеш, че няма да ни прережат гърлата още щом прекрачим вътре? — отбеляза Ая.
Тута ни погледна угрижен. Явно не беше очаквал такова нещо.
— Чакайте… Не казахте ли, че нубийците и Байек са били големи приятели? Не толкова отдавна?
Посочихме, че „неотдавна“ са десет лета и хората се променят — фактори, превръщащи появата ни без предизвестие в подземното им убежище — очевидно място, където искат да останат неоткрити — в много лоша идея.
От друга страна, както Тута тутакси отбеляза, какво друго сме очаквали? И имаме ли друг избор?
После, докато стояхме пред входа и се чудехме как да постъпим, решението изведнъж се оказа взето, защото на прага се появи жена. Носеше копие и ни изгледа с присвити очи от подземия мрак.
— Здрасти, Байек — каза тя.
Познавах присмехулните искри в очите й.
Изчервих се и бавно вдигнах ръка в неловък поздрав. Колко пъти ми беше повтаряла Кхенса, че звукът, дори шепотът, се пренася в оградени места?
27
Тя излезе навън да ни поздрави и отначало си помислих, че е същата както преди — цветните плитки, перата, племенните символи. Имаше същата осанка, същите непроницаеми тъмни очи, поглед, който не допуска възражения.
Но беше пораснала. Не само на години. Когато бяхме малки, носеше огърлица с нанизани кости и други трофеи, сплетени в косата й. Сега?
— Здравей, Кхенса — посочих огърлицата й от лъвски зъби и хипопотамската бивна, промушена в плитките й. — Израснала си. По ранг и сила.
Тя потвърди с кимване и тогава долових нещо различно у нея — вглъбена деловитост, каквато не помнех от годините в Сива, сякаш носи всички житейски грижи на плещите си.