Все пак, макар усмивката така и да не стигна до очите й, тя ме поздрави въодушевено:
— Приятелю, братко мой!
И на свой ред ме похвали. Отбеляза колко съм пораснал. Посочи мускулите ми и впечатлена ги бодна с пръст; докосна и коланите, кръстосани пред гърдите ми. При последната ни среща каза, че съм бил момче. Сега съм мъж. Воин.
Представих Тута и Ая. Двете с Кхенса се измериха с погледи. Характерите им не бяха противоположни — в много отношения си приличаха — ала външността им можеше да бъде по-различна.
— Имаш ли вести от него? — попитах нетърпеливо, когато запознанството приключи.
Тя ме погледна.
— От кого?
— От татко.
Тя се изненада.
— Не. Защо… Аха! Затова ли си тук?
Прикрих обзелото ме разочарование.
— Сигурна ли си? — попитах, колкото и глупаво да прозвуча. — Не си чувала нищо за него? Не е тук?
Объркана, Кхенса поклати глава.
— Щях да знам, Байек, ако беше тук. А и той би дошъл само ако го повикам. Не съм му изпращала вест. Кажи ми какво става, Байек. — Отстъпи настрани и посочи отвора към гробницата. — Влизайте. Да пием!
— Наистина ли живееш тук? — попитах.
Тя кимна. Крайчеца на устните й се повдигна насмешливо, но аз не се стърпях:
— Това е гроб! Свещено място!
Тя поклати отново глава и се шмугна вътре. Тръгна опипом напред, прокарвайки длан по стената.
— Плячкосан гроб — обясни. — А и вече никой не почита гробниците. Хайде!
Не знам какво очаквах да видя, когато слънцето остана зад нас и се спуснахме под земята. Нещо тъмно, влажно и тясно може би, но нищо не беше по-далеч от истината. Таванът — нисък, ала не толкова, че да ходим приведени — беше украсен с драперии, които ме върнаха към Сива с внезапен копнеж. Беше приятно топло. Огънят в дъното придаваше — странна е дори мисълта за тази дума — уют, а и не беше единственият източник на светлина — по стените висяха фенери. Колко лесно бе да забравя, че се намираме в гроб.
Веднага забелязах, че броят на нубийците е намалял значително. Старец, омотан в шал, вдигна сбръчканото си и осеяно с белези лице, прокашля се и ни изгледа без особен интерес. По-млад мъж, малко по-голям от Кхенса, седеше до бременна жена. Възрастна жена се суетеше в другия край на подземието.
И?
— Няма други — каза Кхенса, забелязала помръкналото ми лице.
Обясни, че кашлящият мъж е дядо й, старейшината на племето, а възрастната жена й е майка. Младият мъж — Сети — бил воин; бременната жена — негова съпруга. Имало още един — разузнавач на име Нека. И толкова.
Постарах се, навярно безуспешно, да прикрия изумлението си. Бях шокиран. Като дете не познавах никого от племето. Когато идвах при Кхенса, обикновено се навъртах край бивака и я чаках да се появи. Въпреки това бях сигурен, че по онова време в шатрите живееха поне дузина нубийци — мястото беше пъстро и жизнерадостно. Частица бе запазена — шарените платнища над главите ни — но хората, събрани тук, сякаш бяха притиснати от странно усещане за самотна обреченост.
— Къде са всички? — попитах с глас, издаващ колко съм поразен.
— Мъртви или надалеч — обясни кратко и делово Кхенса.
— Как?
Лицето й посърна.
— Най-простият отговор е война — без изгледи да свърши. Нека първо да седнем, да пийнем, да си разкажем какво сме преживели. Искам да разбера защо си тук и защо разпитваш за Сабу.
Бира и място край огъня придружаваха историите ни. Започнах пръв, уверявайки Кхенса, че почти нищо не се е променило, откакто племето й напусна Сива.
— Баща ти започна ли да те обучава? — попита тя.
— Да — отговорих и добавих: — Но напредвахме бавно, сякаш против волята му. Според Рабия го налегнали съмнения след нападението на Мена. Питал се дали да ме поведе по своя път.
Разказах на Кхенса как баща ми замина и остави града в смут. Описах колко объркана беше Рабия, как реших да тръгна след него и някой ден да стана закрилник на Сива.
— Наистина ли го искаш? — попита ме директно Кхенса.
— Да — отвърнах с пресекващ от вълнение глас; вече бях прозрял истината, без никакво съмнение да помрачава увереността ми. — Мисля, че съм се променил. Преди може би не приемах идеята сериозно, но сега знам. Искам да стана пазител на Сива, да тръгна по бащиния път.
— Разбрал си значи за какво си предопределен? — погледна ме в очите тя.
Почудих се дали е въпрос, или твърдение; бях сигурен обаче, че съм подложен на проверка. Убедеността ми обаче не се разколеба.