Спомних си думите на жрицата: „Възможно е скоро да се окажеш пазител не само на храмовете в Сива.“ Внезапно почувствах, че животът ми има смисъл и цел.
— Но аз не съм готов.
— Най-добрите водачи никога не са готови. — Кхенса наклони глава и ме погледна проницателно. — Съгласна съм обаче, че има какво да научиш, преди да станеш истински водач.
Тя се облегна назад. Танцуващите пламъци озариха лицето й и изразът му ми вдъхна увереност, че съм постъпил правилно, като съм избрал своя път и съм тръгнал по него. По него бе изписано нещо по-дълбоко, по-древно от обичайните чувства, с които се борим всеки ден, от познатите човешки болки и терзания. В лицето й прозираше мъдрост. Частица от това познание усещах и аз. Макар несигурността да продължаваше да ме гложди, знаех какво искам. Исках да науча повече за меджаите. Исках да помагам на хората — на всички хора в Египет. Чувството беше добро — на пламенна решимост. Необоримо убеждение, че съм открил пътя си. Трябваше само да продължавам да уча. Да израствам.
— Ти също ли си меджай? — попитах.
Тя поклати глава и се подсмихна.
— Не, разбира се. Ние сме от друга кръв. Отдавна обаче сме открили, че принципите ни са сходни с меджайските, възгледите ни са сродни.
— А татко?
— Наш съюзник е, да.
— Сега разбирам срещу какво съм била изправена — намеси се внезапно Ая. — За Сабу съм представлявала новия ред. Новото, унищожило меджаите. Затова ли не е довършил обучението на Байек…
— Не — прекъсна я Кхенса, — но и аз самата дълго не разбирах причината. — Измери ме с поглед, после сви рамене. — Да бъдеш меджай, е нещо повече от мен и теб, от всички ни. Меджаят служи на доброто, вглежда се отвъд днешния ден, отвъд утрешния и се пита какво ще бъде след десет, след петнайсет години. Да бъдеш меджай е начин на живот, на съществуване. Начин да заявиш, че отхвърляш ценности, наложени от обществото, които не поддържаш. Това е по-добър начин да си в единство със света и хората в него. Изисква да даваш, да жертваш всичко, ако е необходимо. — Тя замълча и отново сви рамене. — Мисля, че затова Сабу е отлагал обучението.
Ая слушаше напрегнато; в очите й зърнах разбиране. Кхенса несъмнено бе умел ловец, а аз — щастливец да имам учител като нея; с най-дълбоко страхопочитание обаче винаги ме изпълваше умението й да вниква в хората. Ала сега не проумявах какво се опитва да ми каже. Не помолих да ми обясни — несхватливостта ми щеше да я подразни.
— Защо замина тогава? — чух се да изричам. — Защо баща ми напусна Сива?
— Не мога да ти отговоря. Разбирам защо Рабия те е изпратила при мен, но не знам защо баща ти е оставил Сива без закрила. Открий го и ще научиш. И може би ще продължиш напред по пътя на меджая.
— Мислиш ли, че ще стана меджай?
Зададох въпроса, затаил дъх. Ценях мнението й. Все пак някога тя също ми беше учител. Моят първи всеотдаен ментор.
Кхенса се засмя. Вероятно си го бях заслужил.
— Знам, че въпреки съмненията баща ти те е обучавал да бъдеш меджай. Не стига обаче да усвоиш изкуството на сражението, на тактиката да действаш подмолно и на разузнаването. Не е достатъчно да усвоиш уменията, каквито ти преподавах в Сива. Да станеш меджай, значи да възприемеш нов начин на живот. Да промениш светогледа си. Пътят на меджая не е въпрос на избор, както дали да ядеш хляб или риба. Меджай е нещо, което си. — Тя се потупа с юмрук по гърдите и сякаш барабан отекна в пещера. — Само ти можеш да решиш. Независимо дали ти харесва или не, Байек, ти си син на Сабу. В това отношение нямаш избор, както и за всичко, свързано с него. Но да бъдеш меджай? Каквото и да мисли Сабу, сега всичко зависи от теб, нали?
29
Какви чувства изпитвах при мисълта да поема по пътя, който ще ме направи меджай?
Честно казано, изглеждаше ми само една крачка повече, отколкото да бъда закрилник на Сива. По ирония на съдбата точно затова обучението ми не беше завършено. Съмненията и тревогите на татко вероятно са били около този въпрос — дори да ме обучи как да защитавам Сива, колко ли още познания ще са ми необходими, за да защитавам меджайския код?
От друга страна, откажех ли се от пътя на меджаите, както бе направил Египет, какво би означавало това? При цялата убеденост на Кхенса, че във вените ми тече меджайска кръв, не можех като по чудо за една нощ да въплътя идеалите им.
Вярата не е нещо, което носиш в кръвта си.