— Знам, че разбираш — увери ме Нитокрис; говореше с абсолютна сигурност и в този момент ми напомни за Кхенса и чудодейната й способност винаги да съзира най-дълбоките подтици на хората. Нитокрис наклони леко глава, после се изправи. Срещата беше приключила. — Виждал ли си символа на Маат?
Поклатих глава.
— Нейният символ е щраусово перо.
Докато жрицата се отдалечаваше, бръкнах в кожената си пътна чанта и извадих нещата, които бях събирал по време на пътуването.
Ръката ми беше пълна с пера. Бели пера.
Кхенса ни поведе на дълъг път. С нас дойде Сети, понеже разузнавачът Нека още не беше се върнал. Петимата сигурно бяхме странна гледка, сместени между провизиите в каруцата, която с трополене се отдалечаваше все по на запад от Тива.
Използвахме заобиколен маршрут. Според Кхенса и Сети подходът откъм запад бе твърде опасен, затова щом стигнахме до ниско, плоско възвишение, което явно беше крайната ни цел, свърнахме покрай подножието и приближихме от изток.
Оставихме каруцата и се изкачихме пеш до плато, откъдето имаше гледка към сияйното море на изток и към просторна котловина сред хълмовете.
Събрахме се в кръг и зачакахме напътствия от водачката ни. Кхенса ни беше предупредила да пазим тишина и когато стигнахме до върха, сложи пръст на устните си и ни измери с един от отлично отработените си страховити погледи. Насочи го с особена настойчивост към Тута, който по време на пътуването се бе показал твърде възбудим за вкуса й.
Даде ни знак да легнем по корем и да пропълзим до ръба на платото. Оттам погледнахме към котловината с равно дъно — почти кръгла пропаст в сърцевината на възвишението. Най-долу, скрити отвсякъде от планинската твърд и достъпни само по единственото шосе откъм изток, се намираха няколко постройки — паянтови, но явно постоянно обитаеми.
Легнала, Кхенса се обърна към мен. Бях между нея и Ая.
— Това — изрече с нисък глас тя, избягвайки издайническия шепот, носещ се надалеч, — е скривалището на Мена от… — замисли се — пет лета. Дълго време, но бдителността му не намалява. Виж…
Посочи скална издатина право под нас, където страж с лък крачеше напред-назад. Мъжът спря, обърна се към селището, сви длани около устата си и издаде странен звук, наподобяващ вик на сокол, но и непогрешимо човешки.
В отговор се чу същият крясък.
— От стража, който стои на пост от другата страна на хълма — обясни Кхенса. — Правят го нощем, за да стоят будни, а денем — за проверка. — Посочи сградите. — По-малката е склад — продължи с нисък глас; Ая и Тута се напрягаха да я чуят. Сети не беше с нас — издирваше други пътеки. — В по-голямата до нея са хората на Мена, шестима, включително двамата стражи — единият на източния склон, другият под нас. В третата постройка живее Мена. Дели я с адютанта си Макета. Повечето са ми непознати, но Макета беше в Сива през онази нощ. Сигурно си го видял. Кривоглед е.
Сякаш огромна ръка ме сграбчи; за миг не можех да помръдна в плен на всесилния, натрапчив спомен. Мъжът, вмъкнал се в стаята ми в нощта на нападението? Сигурно беше той.
Кхенса ни махна да се отдалечим от ръба. Застанахме в кръг и заговорихме тихо.
— А Мена? — попитах. — Наистина ли е толкова страховит? Виждала ли си го отблизо?
Клекнала върху планинския скат, Кхенса се изкиска сухо.
— Не ми казвай, че си вярвал на онези врели-некипели за подострените човешки зъби.
Поклатих глава, но пламналите ми бузи издадоха лъжата. И без да поглеждам, знаех, че по лицето на Ая е изписана широка усмивка. В същия момент усетих как ме бодва подигравателно с показалец. Стрелнах я с очи и тя ми се усмихна, изпълвайки мига с топлота.
— Неприятно ми е да разсейвам детски илюзии, но Мена има най-обикновени зъби. Могъщ е обаче, макар силата му да е намаляла. Преди десет лета имаше три пъти повече хора, да не споменаваме мрежата му от поддръжници из цялата страна. Сега? Ще го убием. Скоро.
Тя вдиша дълбоко и издиша бавно и отмерено. Целта, която преследваше по своя воля, явно я изтощаваше. Кхенса обаче не отстъпваше. Продължаваше решително напред.
— Мена може би живее в спомените на хората от Сива, но тук, в реалния свят, е изчерпана сила и причината е моето племе. Платихме висока цена. А той оцеля, защото ние дадохме повече жертви. Това е. Наблюдаваме го отдавна, чакаме най-подходящия момент да нанесем удар. Наскоро Нека ни информира, че Мена и приближените му се готвят да отпътуват…
Кхенса се напрегна и се ослуша. Отдолу се чу трополене на двуколка. Последва шум от борба и вик, който се понесе към нас, сякаш ни търси. Кхенса тутакси пролази до ръба на скалата, за да погледне към селището.